Има ли струпването на тези опасни случки сезонен характер?

Възможно е да има. Данни на изследвания в областта показват, че агресивното поведение и насилието се увеличават през по-топлите месеци. Един от факторите е, че сезонните промени влияят на хормони като мелатонин и серотонин, което може да промени настроението и нивата на търпение и контрол.

Друг фактор е, че при повишаване на температурите, хората по-често са навън и в социални ситуации, което увеличава възможностите за конфронтации и конфликти. През зимата пък изолацията и стресът също могат да бъдат фактор за домашното насилие или насъбирането на гняв, който се отприщва в пролетта.

Иска ми се обаче да обърнем внимание и на още един фактор, за който сезоните нямат значение и се случва денонощно, и именно езика на омразата в интернет пространството. Онлайн тормозът може да е предвестник на вербално и физическо насилие и да оставят у човека дълбоки психологически и емоционални травми.

Свързана ли е агресията и жестокостта с  образоваността? Или е по-скоро реакция на някакви страхове и заплахи от средата?

Агресията и жестокостта не се свеждат само до нивото на образованост, макар че образованието може да играе роля. По-скоро става дума за сложна комбинация от психологически, социални и биологични фактори.

Академичното образованието може да намали агресивното поведение, особено ако включва развитие на емоционална интелигентност, критично мислене и емпатия. Образованите хора често имат повече ресурси и стратегии за справяне със стрес и конфликти, което прави директната агресия по-малко вероятна. Богатия речников запас спомага решаването на спор или конфронтация да се случи чрез думи и не се стига до физически действия. Правилната канализация на силните емоции и стреса влияе пряко над търпимостта и момента на „избухване“. Тук е важно да се уточни и нещо друго -образованието не гарантира морална зрялост. Историята познава и високообразовани хора, извършили жестокости.

Агресията, доста често е защитна реакция на страх, несигурност или усещане за застрашеност. Човек с беден речник запас, неумеещ да се справя с емоциите си, усещайки заплаха, реагира с единствения механизъм за справяне, който му е познат – физическа агресия. В психологията това се свързва с теорията за фрустрация-агресия и механизми на социална защита.

Социалната среда, насилието в дома, неглижирането или травми в детството са далеч по-силни предиктори за агресивно поведение, отколкото образованието само по себе си.

Най-страшното негативно събитие беше удушената от съученик Магдалена. Дори родителите на момчето недоумяват откъде у него се е взела тази жестокост. Как го обяснявате?

Случаят с Магдалена е трагедия, която дълбоко разтърсва обществото и мен самата, защото включва един преждевременно приключил живот, деца, училище, доверие и жестокост, която изглежда "необяснима". Именно защото е необяснима на пръв поглед, хората често си задават въпросите как е възможно това и откъде идва такава агресия в едно дете?

Отговорът не е прост, но може да се обясни чрез комбинация от няколко важни фактора като психично състояние, емоционална регулация, семейна среда, липса на ценности и морална адекватност.

Възможно е момчето да е страдало от неразпознати психични разстройства (като разстройства на личността, импулсивен контрол, дори психопатология). Психичното здраве е една доста обширна тема, която се неглижира, но е ключова, когато става въпрос за особена жестокост. Липса на емпатия и съчувствие често е налице при такива случаи — но това не означава, че детето е "родено зло", а че развитието му е било сериозно нарушено по някаква причина.

Емоционалното пренебрегване, токсичната семейна среда включваща унижение, изолация, тормоз във всички форми или дори насилие, без значение дали детето е жертва или наблюдател са корените на агресивното поведение и идеята, че агресията е решение или начин за справяне. Родителите често казват „не сме видели признаци“, но децата могат да водят двойнствен живот – едно лице у дома, друго сред връстници.

В училище учим подрастващите на математика и граматика, но рядко ги учим как да се справят със срам, отхвърляне, гняв, завист или сексуално объркване. Когато не знаят как да изразят тези чувства здравословно, някои младежи избират деструктивен път.

Подобна жестокост не се ражда внезапно, нито е "вродена". Тя е резултат от вътрешни сривове и външни пропуски.

Кое мотивира тези 28 групички агресивни, нахъсани, облечени в черно и въоръжени с палки, , ножове, спрейове и с маски непълнолетни да нападат беззащитни хора?

Този въпрос е изключително важен — и тревожен. Когато говорим за групи от непълнолетни, въоръжени и агресивни, които нападат случайни хора, навлизаме в сферата на социалната агресия, която често има дълбоки и опасни корени. Това поведение не е спонтанно — има силна мотивация и психосоциална динамика зад него.

Много от тези младежи търсят смисъл, принадлежност и признание – нещо, което често липсва у дома, в училище или в обществото. Групата им дава чувство за сила и значимост, което не могат да получат като индивиди. Черните дрехи, маските, оръжията – това са символи на контрол, власт и отделяне от „нормалния свят“.

Голяма част от тези младежи идват от семейства или среда с насилие – физическо и вербално. Агресията става начин да си върнат усещането за контрол в свят, където иначе се чувстват безсилни. Те проектират вътрешния си гняв и гнева на групата върху слаби или случайни жертви, защото така "наказват" обществото, което ги е пренебрегнало.

Друг фактор е липсата на контрол и реакция от институциите - ако полицията, училищата и родителите не действат решително при първите прояви на агресия, групите се чувстват безнаказани и това засилва ефекта на „ние срещу всички“ и затвърждава престъпната им идентичност.

Психолози като вас често споменават сред причините онлайн влияния. Също - неглижиране или обратното - жесток контрол в семействата. Кое надделява? И има ли други подпомагащи агресията фактори?

Крайността не е позитив за никого –  и двете противоречащи си крайности могат да доведат до агресия, но емоционалното неглижиране и липсата на позитивна доверителна връзка с родител или значим възрастен по-често се среща при агресивни младежи.

Емоционално неглижираното дете не се чувства видяно, чуто или обичано. Това може да доведе до гняв, търсене на внимание, агресия или автоагресия като вик за внимание. Такива деца често влизат в групи, които ги карат да се чувстват  „приети“.

Жестокият контрол и авторитарно възпитание може да доведе до едно подтиснато дете, което проявява пасивна агресия, двоен живот и силно натрупан гняв, който избухва по- късно.

Комбинацията от емоционално студени родители, които не водят диалог с децата си, а използват насилствени методи за дисциплина е една от най-рисковите среди за развитие на агресивно поведение.

Онлайн света може да играе ролята на пространство в което младежите канализират своя силен стрес и агресивно поведение, но може и да е мощно гориво за нагнетяване на напрежение, което да прерасне във физическо насилие. За какво ще използват онлайн света обаче, зависи от това на какво са научени, защото интернет пространството е една безкрайност от нови знания и от нас, родителите зависи дали ще ги мотивираме те да го използват за това.

Тикток все повече се превръща в работилница за безумия, не мислите ли? Деца влизат в болница заради сляпо следване на предизвикателства. Доколко това влияние може да бъде ограничено и как?

Приложението Тик Ток, само по себе си,  може да вилия върху концентрацията, нуждата от постоянна и различна стимулация и липсата на търпение у децата. Какво стои обаче отдолу – каква е нуждата на детето да изпълни определено предизвикателство? То по- популярно ли ще е?, Повече последователи ли ще има с социалните мрежи?, По- харесвано ли ще е?, Ще бъде ли прието от определена група деца, на което то самото иска да се хареса?, Ще бъде ли признато?. Всъщност доста от въпросите, който зададох се повтарят и в предишните отговори, свързани с агресията и генерално проблемното и предизвикателно поведение онлайн и офлайн.

Младите мозъци са податливи – Тийнейджърите са биологично програмирани да търсят принадлежност, възбуда и социално одобрение, а Тик Ток ги захранва с това 24/7.  Обществото заедно можем да го спрем – но за тази цел родители, учители и възрастни се налага да работят в екип. Най-добрият „антивирус“ срещу глупави трендове е критично мислещото дете. Родителите не трябва просто да „забраняват TikTok“, а да говорят за него: „Какво гледаш?, Защо ти е интересно?, Как мислиш, дали това, което правят, е безопасно?“ Съвместното гледане и диалог са по-ефективни от тоталния контрол и забрана.

Когато едно дете няма други начини да се чувства „видяно“, TikTok му става сцената. Изкуство, спорт, музика, доброволчество – всичко, което дава смисъл и внимание, намалява нуждата от опасно онлайн поведение.

Доколко в оцеляващо общество като нашето се намират примери на любов, съпричастност и доверие, които да помогнат на нестабилни в поведението си деца и младежи, проявяващи жестокости агресия да се променят?

Хората сякаш забравиха как да се обичат и как да прекарват качествено време заедно – не просто да обитават едно пространство, а да комуникират. Родителите се превръщат в непознати с общ кредит и дете, които обслужват финансово, но не и емоционално. Най-радикалната и трайна промяна у дете с агресивно поведение не идва от наказание, а от това то да се почувства чуто и прието, дори когато греши, да има възрастен, който вярва в него безусловно, да почувства свързаност през която да изгради емпатия и толерантност. И тук не става дума само за родителите – става дума за важните хора в живота на детето които могат да бъдат учители, треньори, психолози, който не се отказват от „трудните/ проблемните деца“, а упорито ги обичат, за да се заобичат и те самите.

Да, има проблясъци на любов, съпричастност и доверие – те са най-силният инструмент срещу агресията, защото я лекуват, не я маскират. Но за да се превърнат в норма, трябва воля, обществена подкрепа и институционално признание, не само лични герои.

Линк към цялото интервю: https://www.24chasa.bg/mneniya/article/20540259

• Не е нужна пълна забрана на устройствата, по-добре насърчавайте дигиталната хигиена и критичното мислене
• Родителите могат да изградят връзка с детето си и като гледат заедно филм онлайн, важното е да си говорят
• Не е проблем, ако синът или дъщеря ви често са в Инстаграм, ТикТок, Снапчат, а това, което правят в тях
• 6-7 годишните гледат видеа с песни и приказки, децата в 1-и до 4-и клас обичат игри, а в 5-и клас и нагоре вече са в социалните мрежи
• Инфлуенсърки се снимат в тоалетни и бани или заради огледало и добра светлина за селфи, или за да покажат висок стандарт с кадър от престижни заведения
• На мода сега са опасни онлайн предизвикателства в ТикТок и Инстаграм

Доста моди в поведението на децата идват от социалните мрежи, но сама споменахте в предварителния ни разговор, че най-малкото момиче, пуснало своя гола снимка в мрежата, е на 9 г. Има ли филтри и спирачки за такава разкрепостеност, г-жо Христова?

Ранната разкрепостеност при децата всъщност е резултат от случващото се в обществото ни през последните няколко години. Ние, възрастните, всъщност позволяваме светът около нас да е залят с неморално съдържание от билбордове, реклами с разголени хора, с призиви да си купуваме алкохол, да печелим от хазарт, тласкащи към зависимост, с постове и коментари с обиди и груб език. Как да очакваме децата да се превърнат във възрастни с ценности и морал?

Връщайки се към въпроса ви, искам да очертая ясната граница между мода и престъпление. Днес на мода са онлайн предизвикателствата, инфлуенсърството и снимките с ефекти. Но създаването, притежанието и разпространението на детски порнографски материали не е мода, а престъпление. Когато в предварителния ни разговор ви споделих за голата снимка на 9-годишното дете, исках да наблегна на това, че ранната сексуализация се случва и повече родители трябва да чуят и да говорят с подрастващите на тези теми. Ако родителят е преценил, че детето е достатъчно голямо, за да има собствено устройство, то е достатъчно голямо и да чуе и разбере какви са опасностите и рисковете онлайн.

Ваша колежка, която работи в детска градина, преди време ми разказа за невръстни, които от гледане на анимационни филмчета от смартфоните на родителите си проговаряли на английски. Не отнема ли онлайн животът на майките и татковците от връзката с техните подрастващи деца?

Избор на родителите е дали ще прекарват време на живо с децата си. Те обаче могат да изградят връзка с детето си и през гледане на филм онлайн, ако то е придружено с разговор: “Видя ли какво се случва?”, “Ти какво мислиш за това?”, “Как ли се е почувствал героят?”.

Децата учат най-лесно през преживяването - чрез песен или филм те могат да обогатят речника си. Но дали детето проговаря на английски, или на родния си език, зависи от това на какъв език му се говори вкъщи и какво съдържание му се показва. Ако родителите не желаят децата да проговарят на английски, филтрират съдържание само на майчиния език. Впрочем в YouTube има страхотни приказки и песни на български.

Имаше време, не знам сега дали е валидно, когато момичетата се снимаха със специално нагласена за кадъра форма на устата - патешка уста (duck mouth - б.р.) Това откъде дойде?

Снимките с патешката уста или нацупени устни се появиха в едни доста смущаващи времена - когато качествата и личността на човека започнаха да губят значение, а единствено важен стана външният вид. Тогава се наложиха стереотипите за красота по точни мерки и еднаквост. Те влияят на подрастващите и до днес. За тийнейджърите и сега да си интелигентен и образован е на заден план, а напред е желанието за промяна на външния вид чрез пластични операции, за да приличат на някого. Искат да се харесат на обществото, да бъдат приети от него, сякаш това е висша ценност. Отворете в която и да е социална мрежа и ще видите как момичетата започват да губят идентичността си, използвайки едни и същи програми за обработка на снимки. Подрастващите виждат какво се харесва от нас, възрастните, и започват да копират модела с единствената цел да бъдат валидирани.

Наскоро “24 часа” публикува снимки на инфлуенсърки, които пък пускат в мрежата свои кадри от различни тоалетни. Този сюжет как го обяснявате?

Едното обяснение е, че в банята има огледало и светлината може да е подходяща за селфи. Другото е в изкривена представа за стандарт - снимат се в тоалетните на определени заведения, наложени от обществото като популярни, за да покажат престиж и че са “готини” само защото ги посещават.

На кого друг освен на инфлуенсъри и авторитети с екстравагантни идеи от тяхната възрастова група подражават подрастващите?

Авторитет за тях могат да бъдат доста и различни хора. Но нека, когато споменаваме инфлуенсъри, да не поставяме всички под общ знаменател. Социалните мрежи ни предлагат доста смислени хора с позитивни послания и адекватна информация. От определени инфлуенсъри в ТикТок младежите могат да чуят и видят рецензия на книга, информация, обичаи и култура на друга държава или дори учебен материал, поднесен интересно. Какво гледат и какво търсят децата онлайн, всъщност е огледално на това какво търсят техните майки и бащи. Ако един родител скролва безцелно из фейсбук, подрастващият го копира. От другата страна са родителите, които заедно с детето търсят информация и коментират съдържанието, което виждат - така го мотивират да учи и изследва света чрез онлайн пространството.

Има ли генерационно разделение на социалните мрежи? И какво търсят в тях?

Има. За малките до 1-ви клас се предполага, че нямат собствени устройства и използват тези на родителите си. Най- често те гледат видеа с песни, приказки и анимация или играят игри. По-големите деца (1-и- 4-и клас) вече имат собствени устройства, а интересът им е към игрите за повече от един играч. Подрастващите от 5-и клас и нагоре вече са в социалните мрежи. В момента младежите са в ТикТок и Инстаграм, а техните майки и бащи - във Фейсбук.

Възрастни все по-често се възмущават, че децата им губят време, забили нос в устройствата си. Толкова ли е опасно?

За мен този престой, особено при деца над 10-11 г. (5-и клас), не е определящ. По-важно е какво детето прави в мрежата. Има разлика между безцелното скролване в мрежите и времето в тях, прекарано в учене, четене, слушане на книга онлайн или онлайн игра, които развиват умения.

Сигурно изпускам актуалните сега моди в мрежите. Кои са?

Модерни са онлайн предизвикателствата в платформи като ТикТок и Инстаграм. Спомнете си опасните селфита на деца от покривите на строежи и влакове, публикувани в изпълнение на предизвикателство. Някои от тях стигнаха до болница след падане или удар от волтова дъга. Най-новото предизвикателство днес е прием на парацетамол в големи количества, което доведе до хоспитализирани деца. Важните въпроси тук са какво стои под изпълнението на едно предизвикателство - дали детето ще докаже нещо на някого, дали би било харесвано повече или някой друг го предизвиква и какво ще спечели то. Говорейки спокойно за предизвикателствата, автоматично намаляваме интереса на подрастващите към тях, защото те вече не са нещо тайно и забранено. Затова призовавам родителите, които четат това интервю, да го направят! Според мен трябва да насърчават дигиталната хигиена и критичното мислене у децата си, а не пълната забрана на устройствата. Още от начална училищна възраст да карат децата да се съмняват в информацията, която достига до тях, и да търсят, да се ровят, докато се уверят в истинността на прочетеното.

Според европейско проучване българите от всякакви възрасти сме 4-и в Европа по гледане на спорния ТикТок.

Знак е влиянието, което има тази социална мрежа. Проблемът не е само в честото и използване, а в липсата на критично мислене и дигитална култура, което прави децата уязвими към опасни предизвикателства и манипулативно съдържание.

Работите в Центъра за безопасен интернет. Колко са пострадалите деца в онлайн пространството и при какви обстоятелства?

Общият брой обработени от Горещата линия на НЦБИ сигнали за цялата 2024 г. е 1 749 747. От тях малко над 79 000 са от България. Над 70 200 сигнала центърът е докладвал към дирекция “Киберпрестъпност” към ГДБОП заради реално открито незаконно съдържание, съхранявано в България.

Виртуалната среда често предлага анонимност, а за непораснали деца това е възможност да изразят по-крайни емоции, агресия, екзалтация. И най-важното - няма шанс други крайни техни връстници да им отвърнат реално, физически. Това не е ли плюс?

Анонимността в онлайн пространството е мираж - при извършено престъпление, дори и под фалшива идентичност, бързо и лесно се разбира кой точно стои зад фалшивия профил. Колкото до емоциите и канализацията им, искрено вярвам, че онлайн игрите могат по-ефективно да помагат на децата да изразходват насъбралата се в тях негативна емоция.

Доста по-често говорим за токсичност и опасности в онлайн пространството - защо?

Така е, защото с разрастването на социалните мрежи рисковете за децата също се увеличават - от кибертормоз и дезинформация до нови форми на онлайн експлоатация. Целта не е да създаваме страх и да превръщаме тези теми в табу, а да помогнем на родителите. Ако родители или деца се сблъскат с онлайн тормоз, измами или рискови контакти, могат да потърсят помощ на Консултативната линия на Центъра за безопасен интернет - 124 123, където експерти ще им дадат съвет и подкрепа.

Докъде е здравословното в употребата на устройствата?

Здравословно означава ясни граници за времето пред екрана, баланс между онлайн и офлайн активностите и осъзнато потребление на съдържание. Фактът, че мнозинството хора в обществения транспорт са със смартфон в ръка, не означава непременно зависимост, но показва, че дигиталната среда вече е неразделна част от ежедневието ни. Проблемът възниква, когато липсата на достъп до устройството предизвиква тревожност, раздразнение и невъзможност за фокусиране върху други дейности.

Важно е да намираме занимания, които ни правят щастливи, а за тях не са нужни устройства нито за нас, нито за децата!

Въпрос на време е в живота ни трайно да навлезе изкуственият интелект. Не са ли уменията, придобити в онлайн пространството, стъпка към това ново предизвикателство?

Навлизането на ИИ в живота ни ще ни донесе по-голяма автоматизация, ще улесни достъпа ни до информация, ще персонализира образованието и ще даде иновативни решения в здравеопазването и бизнеса. В същото време обаче ще поставя етични и социални въпроси, свързани с критичното мислене, личните данни и контрола върху технологиите.

Линк към цялото интервю: https://www.24chasa.bg/mneniya/article/20147827

Сложете си ръка на сърцето и си признайте какви невъобразими тъпотии с тотален риск за живота сте правили като деца. Ако не сте – евала! В екипа на Майко Мила обаче (няма да посочваме кой!) е пълно с такива, които са играли на криеница по покриви на блокове, висяли са с краката навън от перваза на терасата на шестия етаж, палили са огън в тревите зад блока, пресичали са четирилентови булеварди за време (докато себеподобен седи отсреща и засича)… Изобщо, да не продължаваме, че почваме да се разтупкваме и ни хваща хем страх, хем срам. 

Накратко – децата правят глупости. И ние като родители надали ще можем да ги спрем, но колкото повече знаем за начините, по които се забавляват и предизвикват един друг, толкова по-добре. Защото ще имаме едно наум какво да следим.

Ето например съвсем скоро се разбра за ново предизвикателство, което си отправят децата в TikTok – поглъщане на огромни количества парацетамол. Звучи като нещо, което никой с всичкия си не би направил. Само че при децата нещата не работят по този начин.

За онлайн предизвикателствата и как да разберем дали детето ни се е забъркало в нещо опасно, ще говорим днес с Мирела Христова и Антоанета Василева. Правим го в поредицата ни ДА ОЦЕЛЕЕШ КАТО РОДИТЕЛ В ДИГИТАЛНИЯ СВЯТ, която създаваме съвместно с Yettel и Националния център за безопасен интернет.

Ето какъв родителски въпрос получихме преди време.

Казус от родител

С ужас установих, че има някакви игри като предизвикателства, които децата играят онлайн. Четох, че в Америка деца са пострадали, изпълнявайки такива предизвикателства. Как да разбера дали продължава да има такива неща и за какво да говоря със сина си? Той е още малък, на 5 години, но искам да съм подготвена.

Онлайн предизвикателствата сред децата

Номерът на интернет и на социалните мрежи в частност е, че когато нещо е тренд на хиляди километри оттук, може да се превърне в тренд и по нашите ширини за секунди. Така че, да, и българските деца попадат на онлайн предизвикателства, отправят си ги едно на друго и понякога, за съжаление, се стига до инциденти.

„В края на 2024 г. имаше дете, постъпило в болница след предизвикателство от TikTok. Децата се изтласкват с ръце едно към друго и доста често не успяват да се хванат, от което удрят лицата и главите си. В случая детето беше с мозъчно сътресение. В същия период дете беше ударено от волтова дъга, защото се качило на влак, за да си направи интересно селфи“, припомня психоложката Мирела Христова.  

Опасности съществуват, опасни предизвикателства онлайн – също, но те не са единствените. Преди години, когато нямаше платформи като TikTok и Instagram, децата се предизвикваха едно друго и пак беше опасно. „В главата ми веднага се появява спомен как мои съученици се предизвикваха да сложат сол в ръката си, върху нея лед и да стиснат – реакцията на двата продукта може да причини много сериозни изгаряния и беше изключително популярно, а нямахме TikTok“, казва Мирела.

Важното, според специалистите, е да разберем защо децата изобщо приемат тези предизвикателства и на кого искат да се докажат. „С какво изпълнението на едно такова предизвикателство ще промени живота ти – по-популярен ли ще си, по-готин ли те прави и защо искаш да си по-популярен и по-готин? Има ли други начини да се постигне това? Тези въпроси биха замислили подрастващия реално какво цели с включването си в такива предизвикателства и какво може да загуби“, обръща внимание Мирела Христова.

Антоанета Василева добавя, че ако разберем, че детето ни гледа и обсъжда онлайн предизвикателства с приятелите си, на първо място трябва да реагираме с разбиране и да се опитаме да проведем спокоен разговор, за да съберем максимално много информация.

„Тази ситуация може да се превърне във възможност за изграждане на доверие и насърчаване на критично мислене. Родителят може да започне с въпроси, за да разбере какво е гледало детето, защо му е било интересно и какво е научило от това. Може и да опита, ако е подходящо, да направят предизвикателството заедно, по безопасен начин.

Пример за това е предизвикателството „Супермен“, което може да се пробва с дюшек, в обезопасена среда, с възрасни, така че детето да усети потенциалните рискове, без да се нарани и след това да разкаже на своите приятели и съученици защо не трябва да го правят. С подходящи за възрастта обяснения трябва да се посочи, че не всички видеа или игри в интернет са безопасни и че някои могат да доведат до сериозни последствия“, съветва Антоанета. 

Не е лошо да се помисли и в посока предлагане на алтернатива – образователни или забавни занимания, които да стимулират детето както и онлайн предизвикателствата, но „доказването“ да има положителен резултат.

Търсачи на силни усещания или нещо друго?

Много е трудно за нас като възрастни да си дадем сметка защо децата участват в подобни предизвикателства, но отговорът всъщност е много прост: защото е интересно, защото могат, защото и другите го правят. И, както отбелязва Мирела Христова, от малки ги учим да се състезават едно с друго, като ги питаме кой как се справя в училище и кой колко е изкарал на контролното, така че не е чудно, че се впускат и в други съревнования.

„Друга причина е нуждата да се докаже; да покаже, че може и че трябва да бъде харесван заради способностите си“, добавя Мирела.

Според Антоанета децата участват в онлайн предизвикателства, защото те им предлагат комбинация от любопитство, забавление и усещане за принадлежност. „Освен това, децата понякога не осъзнават напълно последствията от тези предизвикателства, тъй като все още развиват критичното си мислене и способността си да различават безопасно от опасно поведение и потенциално вредните последствия“, допълва Антоанета Василева.

За да ги предпазим, е важно да изградим открита и доверителна връзка с тях. Вместо да критикуваме или да забраняваме категорично, по-добре да се опитаме да обясним защо определени неща са рискови и какви могат да бъдат последствията – физически и емоционални. 

„Установяването на ясни правила за онлайн активност, комбинирано с активен интерес към това какво детето гледа и прави в интернет, също е ключово. Насърчавайте детето да споделя, ако попадне на нещо необичайно или тревожно, и бъдете подкрепящи, когато има проблем онлайн“, подчертава Антоанета.

Устойчиви в онлайн среда

Онлайн има всичко – от примамливи изкушения, опасни предизвикателства, рисково общуване в социалните мрежи до възможност за учене на чужди езици, пробване на готини рецепти, онлайн игри и общуване с приятели. Въпросът е как да направим децата си достатъчно устойчиви на всичко това, което изглежда на един клик разстояние.

За да бъде устойчиво в онлайн среда (и не само), едно дете се нуждае от комбинация от знания, умения и подкрепа, които да му позволят да разпознава и избягва рисковете, докато извлича ползите от интернет. 

Според Антоанета Василева първото и най-важно е постоянно развиване на дигитално-медийната грамотност. Това е съвкупност от умения да използва технологии отговорно, да комуникира позитивно, да умее да разрешава проблеми и конфликти, да различава надеждна информация от фалшива и да осъзнава рисковете от споделяне на лични данни. Децата трябва да знаят как да разпознават неподходящо съдържание, да реагират на кибертормоз и да съобщават за нежелани взаимоотношения и ситуации.

На второ място, казва Антоанета, е необходима емоционална устойчивост. Това е способността да се справят с негативни емоции, критика или натиск от страна на връстници. Родителите и учителите могат да помогнат, като учат децата на умения за критично мислене, самоконтрол и уверено отстояване на своите граници. 

Третият елемент е семейната подкрепа и доверителна връзка. „Младежите имат нужда от базови знания за защита и доверени възрастни, които да са до тях при проблем – да ги изслушват, подкрепят, насърчават и помагат при затруднения или ситуация, в която са жертви на онлайн престъпление. Имат нужда да знаят, че има кого да питат и че този някой ще ги чуе, без да ги обвини или накаже“, добавя Мирела.

Признаци, които подсказват, че нещо с детето не е наред и може би участва в опасна онлайн активност

Мирела Христова и Антоанета Василева обобщават някои от признаците, по които можем да познаем, че с детето ни нещо не е както трябва и че проблемът е свързан с онлайн активността му.

• промяна в поведението – детето може да стане затворено, раздразнително или тъжно без видима причина. Може да избягва разговори с родителите, да крие устройството си или да изглежда напрегнато, когато го използва.
• необичайна потайност – изведнъж започва да заключва телефона си, да трие историята на браузъра или да излиза от стаята, за да използва интернет
• промени в навиците – нарушаване на режима на сън, прекомерно време пред екрана или избягване на редовните занимания като спорт и забавления
• промени в отношенията с приятели или семейството – внезапна изолация или конфликтност
• езикът и изразите, които детето използва – може да споменава термини, свързани с популярни онлайн предизвикателства, или да демонстрира необичайно любопитство към теми, които са потенциално рискови. Ако детето внезапно се интересува от заснемане на опасни или необичайни видеа, това също може да е знак за участие в такова предизвикателство.
• физическите белези – необясними наранявания, умора или дори внезапна загуба на апетит

Към кого да се обърнем, ако подозираме или сме сигурни, че детето се увлича по опасни действия онлайн?

Говорете с детето си – проведете открит и ненатрапчив разговор, за да разберете какво го привлича към тези действия и какво преживява. Ако ситуацията е по-сериозна или надхвърля вашите възможности, потърсете помощ от училищния психолог или друг образователен специалист, който има опит в работата с деца и онлайн поведение.

Родителите и децата могат да се обърнат и към Консултативната линия към Центъра за безопасен интернет на телефонен номер 124 123 или в чат модула на www.safenet.bg. На нея работят психолози, експерти на теми свързани с онлайн света – ще подкрепят обаждащия се и заедно ще намерят най-правилното решение.

Ако смятате, че детето е изложено на непосредствена опасност или става жертва на злоупотреба, незабавно се обърнете към правоприлагащите органи, като подадете сигнал към Горещата линия на Националния център или дирекция „Киберпрестъпност“ към ГДБОП.

Линк към цялото интервю: https://maikomila.bg/ujasyt-na-online-predizvikatelstvata/

Съвременните деца буквално се раждат в интернет и вече не е изключение дори новородено да има профил в социална мрежа, създаден от родителите му. Поколението на възрастните обаче е израснало по-скоро в аналогова среда. Тук голямото предизвикателство е да се опитаме да влезем в обувките на децата. Има ли златна среда на поведение към дигиталните деца, в която не сме пъдари, а консултанти? Как да превърнем в приоритет живота офлайн и какви са децата ни, когато мисловно не са в стаята си, а в TikTok? 

В проекта ни ДА ОЦЕЛЕЕШ КАТО РОДИТЕЛ В ДИГИТАЛНИЯ СВЯТ, който създаваме съвместно с Yettel и Центъра за безопасен интернет, даваме отговори на тези въпроси. Търсим експертна помощ от:

Мирела Христова, която е психолог и обучител в Центъра за безопасен интернет и Антоанета Василева, която е част от екипа на Асоциация Родители и координатор на Центъра за безопасен интернет.

Казус от родител

Синът ми на 11 години си беше забравил телефона в банята и понеже имаме еднакви калъфи, съм го взела, като съм решила, че е моят. Отидох до магазина и когато се опитах да платя с телефона, се оказа, че не е моят. Прибрах се вкъщи, а през това време синът ми беше обърнал цялата къща, за да си търси телефона. Беше пребледнял и притеснен. Като му казах, че съм му взела телефона по погрешка, ми вдигна изумителен скандал. Изглеждаше като човек, който има какво да крие. И тогава всъщност се притесних.
Как да разбера къде е детето ми, когато е в интернет? Не споделя като го питам какво прави на телефона. Да му ровя ли в телефона?

Дигитални деца с родители от аналоговата ера

Да бъдеш родител на дигитално дете със сигурност е голямо предизвикателство. Детето много по-лесно и бързо се ориентира в новостите в онлайн света, знае как да използва приложенията и сърфира в различните платформи, казва психоложката Мирела Христова. Нейният съвет е да въведем програмата за родителски контрол, още щом детето получи първото си дигитално устройство. 

Тези програми улесняват родителите да ограничават времето, прекарано онлайн, съдържанието, което достъпват, комуникацията, която водят, и приложенията, които искат да свалят. Подобна програма работи при деца до 5. клас, уточнява психоложката: 

„Ако приемем, че първото устройство се дава на дете в първи клас, това означава, че родителите имат период от 4 години, в които да поставят правила, да научат детето на саморегулация и самозащита онлайн. Така, премахвайки програмата в 5. клас, родителят може да бъде спокоен, че детето вече има необходимата регулация и знанията как да се предпазва в дигиталния свят.“

Антоанета Василева отбелязва, че да бъдеш родител в ерата на технологиите, когато самият ти произхождаш от аналогова среда, изисква адаптация, разбиране и готовност за учене. Важно е като родители да познаваме платформите, приложенията и технологиите, които децата използват, за да разбираме техния свят, като същевременно приемаме, че опитът и възприятията им са различни от нашите. 

„Говорете открито за онлайн безопасността, като обясните рисковете, свързани с кибертормоза, споделянето на лична информация и контактите с непознати. Насърчавайте децата да се обръщат към вас при проблем. Подкрепяйте ги в развиването на дигитална грамотност и критично мислене, като същевременно организирате активности отвъд екрана – разходки в парка и планината, спорт, настолни игри, четене и др. Поддържайте отворена комуникация, слушайте ги без осъждане и създавайте среда, в която те да се чувстват сигурни да споделят. Гъвкавостта е ключова, тъй като технологиите се променят бързо, а процесът на адаптация изисква време и търпение.“ 

Експертът съветва да потърсите подкрепа от специалисти, други родители или общности, ако срещнете трудности. 

Къде е реално детето ми, когато е в интернет, и какво прави там?

По-малките деца (до около 5. клас) предпочитат да използват дигиталните си устройства за игри и по-рядко за социални мрежи. Тийнейджърите предпочитат социалните мрежи и онлайн комуникацията. В момента повечето подрастващи са в платформите Instagram, TikTok и Snapchat – те са най-популярните и дават възможност както за комуникация, така и за достигане на различно съдържание. Там буквално има всичко – от ревюта на книга, рецепти за готвене, начини за играене на игри, модни тенденции, забавни видеа, кратки интересни факти или уроци, до пътешествия и опознаване на различни и екзотични дестинации. 

Когато детето ви е в интернет, то се намира в един виртуален свят, който е толкова реален за него, колкото и физическата среда. Това е място, където то може да изследва, да учи, да общува и да се забавлява, но също така е и пространство, което крие рискове и предизвикателства, казва Антоанета Василева. Платформи като YouTube или стрийминг услуги като Netflix и Twitch са популярни за гледане на видеоклипове, образователни видеа, филми или игри. Освен това децата търсят информация за училищни проекти, развиват умения чрез образователни приложения или изследват хобита и интереси. Въпреки положителните аспекти онлайн пространството може да изложи децата на неподходящо съдържание, тормоз или рискови контакти. 

Затова е важно като родители да се интересуваме какво гледат децата ни, какво правят, да разговаряме с тях за преживяванията им, да задаваме въпроси с интерес, а не с осъждане и критика. Така се изгражда открита и подкрепяща среда, в която детето се чувства сигурно да споделя, обобщава Антоанета.

Връзка и доверие между родител и дете за времето онлайн 

Доверителната връзка е генералното вярване на детето, че каквото и да се случи онлайн или офлайн, то може да сподели с родителите си и ще получи разбиране, подкрепа и помощ, а не обвинения и наказания. Доверителната връзка е нещо, което се изгражда от самото раждане, и е чувството, което нашето дете изпитва спрямо нас в зависимост от нашите реакции в други ситуации. За постигането на тази връзка са нужни: 

• открита комуникация, 
• взаимно уважение,
• баланс между контрол и свобода. 

Както казва Антоанета, добре е да подходим с въпроси като „Какво ти е интересно в тази игра/платформа?“ или „Какво научи ново днес онлайн?“, вместо с критика или подозрение. 

По-важно е какво прави детето онлайн, отколкото колко време прекарва, смята Мирела Христова. Онлайн то може да гледа урок по биология, който да му помогне с подготовката за следващия ден, да слуша книга, която да го накара да се замисли върху важни теми за бъдещето му. 

И, съжаляваме, че ще го кажем, но какво ще прави детето и какво ще търси онлайн зависи до голяма степен и от това какво ние, родителите правим онлайн. Няма как да очакваме от дете в 6. клас например да гледа видеа за културата и живота в Южна Африка, ако примерът, който вижда, е постоянно скролване във Facebook и писане на коментари.

Важно е да се създадат ясни и разумни правила за използването на интернет. И е хубаво тези правила да се съгласуват с детето, за да се почувства включено в процеса. Само така то ще иска да ги спазва. Според Антоанета Василева е полезно да се споделят реални примери за онлайн рискове, без да се използват страх или заплахи, а по-скоро с цел обучение. 

Постоянното демонстриране на доверие, без да се проверява тайно устройството на детето, също е ключово. Ако родителят има притеснения, е важно да ги обсъди спокойно и честно, вместо да предприема контролиращи действия. Създаването на време за споделени онлайн активности, като съвместно гледане на видеа, играене на игри или изследване на нови технологии, може да укрепи връзката. Детето трябва да усеща, че родителят му е съюзник, а не противник.

Приятели в онлайн заниманията? По-добре НЕ!

Като психолог Мирела Христова вярва, че родителите и децата не следва да бъдат приятели. Родителите могат и трябва да уважават децата си, но тяхната роля е да поставят граници и правила, с които да ги научат как да живеят спрямо нормите на обществото. Родителят си е родител, детето си е дете. Функционирането в приятелска форма обърква подрастващия – дава му се власт (като на възрастен), но без отговорностите, които имат реално родителите спрямо детето.

Антоанета Василева потвърждава, че да бъдете „приятел“ на детето си по отношение на онлайн заниманията му може да бъде полезно, но е важно да запазите родителската си роля и авторитет. Това означава не да се държите като връстник, а да изградите подкрепяща връзка. 

За Мирела Христова най-здравословните взаимоотношения са, когато родителят и детето знаят, че могат спокойно да изговорят клип, които някой е видял онлайн, или новина, която е прочел, да играят игри онлайн заедно, да се обръщат един към друг за помощ, включително онлайн. Но родителят трябва да е фигурата, която да помогне на детето, ако то има проблем в дигиталното пространство.  

Бъдете „приятел“ в смисъла на съюзник – някой, който проявява разбиране и любопитство, без да се опитва да заеме ролята на връстник, обобщава Антоанета Василева.

Родителят като ментор, а не като разследващ полицай 

След премахване на програмата за родителски контрол телефонът, таблетът или компютърът стават лично пространство на тийнейджъра и те трябва да са неприкосновени, смята Мирела Христова. „Тайното“ проверяване на социалните мрежи на младежа би довело да кавги и загуба на всякакво доверие между детето и родителя.  

„Скъпи родители, ако вашият тийнейджър иска да скрие нещо онлайн от вас, той ще го направи. Всяка платформа предлага опция за „таен чат“, който автоматично изтрива съобщенията след изпращане и прочитане. Ако имате изградена доверителна връзка, създали сте някакъв тип правила, които работят във вашето семейство, не губете целия труд, за да сте сигурни. Върнете се във вашите тийнейджърски години и си спомнете собствени си реакции и нагласи спрямо родителите ви, и имайте доверие на младежа вкъщи.“ 

Антоанета Василева добавя, че границата между личното пространство на детето в дигиталната среда и родителския контрол започва от разбирането, че сигурността и доверието трябва да вървят ръка за ръка. Родителският контрол е отговорност, която включва защита на детето от рискове, но не бива да се превръща в нарушаване на личната му свобода и на правото на неприкосновено пространство. 

За по-малките деца е оправдано да има повече наблюдение и контрол – например използване на родителски настройки, филтри за съдържание и проверка на онлайн активността. Това е необходимо, защото те все още развиват критично мислене и невинаги разбират рисковете.

Антоанета Василева ни съветва да действаме по-скоро като съветници и ментори, а не като разследващи полицаи. Идеята е да запазим ролята си на настойници, които защитават, но и уважават независимостта на детето. 

Пренасищането онлайн – път към агресия офлайн? 

Виртуалната среда често предлага анонимност, липса на непосредствени последици и възможност за изразяване на емоции, които в реалния живот биха получили незабавен отпор или реакция. Това може да доведе до развиване на агресивни модели на поведение, които се пренасят и в офлайн взаимодействията, особено ако децата не са научени на емпатия и уважение към другите, казва Антоанета. 

Има деца, които не знаят как да комуникират офлайн, как да изразяват емоции, когато нямат подръка емотикони, отбелязва Мирела Христова. Според нея такива деца са силно неглижирани от семейството и средата, те не са мотивирани да се научат как да комуникират. 

Не са рядкост случаите, в които родители дават телефона на детето си „да играе и да не ме занимава“ или на вечеря в ресторант, „за да мълчи и кротува“ – как очакваме тези деца да комуникират офлайн, когато не им е показано как се комуникира, пита реторично психоложката. Тя добавя, че в социалните мрежи е пълно с коментари, които целят да обидят някого и тези коментари са масово от пълнолетни и възрастни хора. Тогава защо искаме децата ни да се държат адекватно и любезно един с друг онлайн, когато ние толерираме подобно поведение като възрастни? За да научим децата, трябва да покажем нашата толерантност и гласно да изразяваме, че тази комуникация не е приемлива. Само тогава можем да изискваме от тях да бъдат адекватни онлайн.

Когато децата прекарват значително време в дигитална среда, те могат да се почувстват по-неуверени в реални социални ситуации, което понякога се изразява в агресивно поведение като защитен механизъм, казва Антоанета Василева. Тя добавя, че при феномена „дигитална липса на потискане“ (Digital Disinhibition) децата имат склонност да изразяват емоции по-рязко и необуздано онлайн, защото не виждат директната реакция на събеседника. Ако на тези модели на поведение не се обърне внимание, те могат да доведат до трудности при изграждането на здрави социални връзки офлайн.

За да се избегне такъв ефект, е важно родителите и учителите да насърчават балансирано използване на дигиталните технологии и да стимулират децата да участват в дейности, които развиват социалните им умения в живо общуване. Разговорите как се чувстват и как влияят на другите хора, както онлайн, така и офлайн, са ключови за предотвратяване на агресия и за изграждане на по-добри комуникационни способности в реалния живот, обобщава експертът.

Линк към интервюто: https://maikomila.bg/kade-sa-decata-ni-kogato-sa-v-internet/ 

В наши дни няма нужда от измислени страшилища. Част от тях живеят анонимно в интернет, представят се за това, което не са, и за съжаление, са трудно разпознаваеми от децата.

Данните на Центърa за безопасен интернет са стряскащи. Над 90% от сигналите към тях през 2024 г. са свързани със сексуална експлоатация и злоупотреба с деца. Как да говорим с децата си за педофилите? Кои са причините, поради които децата стават жертви? Какво можем да направим като родители, за да предотвратим подобни сценарии?

Темата е част от рубриката ни ДА ОЦЕЛЕЕШ КАТО РОДИТЕЛ В ДИГИТАЛНИЯ СВЯТ, която правим заедно с Yettel и експертите от Центъра за безопасен интернет. В нея вие ни задавате въпроси за всичко, което ви интересува за дигиталния свят на децата, а ние – с помощта на опитни експерти – отговаряме. 

Въпроси от родител

„Говорим ли с децата че в интернет има педофили? Ако говорим – как? Как обяснявам какво е педофил и по какъв начин го дебне в интернет? Имам момче на 8 години“.

На въпросa, изпратен от наша читателка, в следващите редове отговарят Мирела Христова и Антоанета Василева.

Има ли педофили онлайн?

„За съжаление, педофилите са активни в онлайн пространството и често го използват за достъп до деца и младежи. Правят го чрез фалшиви профили в социалните мрежи, сприятеляват се с децата, споделят интересите им, за да им спечелят вниманието и доверието“, обяснява Антоанета Василева. Най-общо казано това е т.нар. груминг (grooming) – постепенно спечелване на доверието на детето чрез комплименти, намиране на сходни интереси и внимание, за да може да бъде манипулирано.

Къде най-често се подвизават?

„Педофилите са там, където са децата. Социални мрежи като Facebook, Instagram, TikTok и Snapchat са сред основните места, където педофилите създават фалшиви профили и се представят като деца. Чат приложения като WhatsApp, Messenger, Telegram и Discord също се използват активно, предлагайки възможност за лични и групови разговори“, обяснява Антоанета Василева. И обръща внимание на другия популярен канал, за който може и да не се сещаме – онлайн игрите. 

„Платформи като Roblox, Fortnite и Minecraft често привличат деца, а педофилите използват вградените чатове или форуми, за да установят контакт с тях. Видео платформите като YouTube и TikTok дават възможност за коментари и свързване с деца, които публикуват съдържание. На live streaming платформи като Twitch взаимодействието с деца в реално време също представлява риск. В анонимните платформи и форуми като Omegle, Chatroulette или ASKfm педофилите могат да се свързват с деца без ограничения, оставайки изцяло анонимни.“ Хората със задни мисли към децата следят тези тенденции и се съобразяват с тях, категорична е психоложката Мирела Христова.

Как да ги разпознаем?

„Често педофилите използват фалшиви профили с малко или генерични снимки и несъответстваща информация. Общуването им е характерно с прекомерно внимание, чести комплименти, изграждане на доверие чрез споделяне на „лични тайни“ и опити за изолиране на детето чрез тайна комуникация или прехвърляне към по-анонимни платформи“, казва Антоанета Василева. И допълва, че такъв тип хора обикновено проявяват настойчивост, като могат да изпращат съобщения и в необичайни часове. Постепенно насочват разговора към лични или неподходящи теми, често молейки за снимки под уж невинен предлог.

Психоложката Мирела Христова обръща внимание, че педофилът разпознава нуждите на подрастващия и споделя за същите нужди през фалшивата самоличност, чрез която се представя. Изгражда доверителна връзка с тийнейджъра и проявява търпение.

Педофилите често участват в групи или форуми с теми, които привличат непълнолетни, и имат предимно деца в списъка си с приятели. 

Кой стои от другата страна, или защо е важно децата да знаят, че не всичко е такова, каквото изглежда

Когато се опитваме да обясним на децата, че онлайн има хора, които крият истинската си самоличност с користни цели, е добре да използваме примери, които ще са лесни за разбиране. „Както в реалния живот има хора, които може да не казват истината, същото важи и за дигиталното пространство. Обяснете им, че в интернет е много лесно някой да изглежда или да казва неща, които не са верни. Например възрастен може да се представи за дете, като използва снимки или думи, които звучат приятелски. Сравнете това с хора, които носят маски или костюми, за да изглеждат като някой друг“, съветва Антоанета Василева.

„В YouTube при изписване на думата sextortion могат да се намерят видеа, които са подходящи както за по-малки деца, така и за тийнейджъри, които нагледно представят начините на измами и изнудване в интернет“, казва Мирела.

Друг важен аспект е критичното мислене, както отбелязва Антоанета Василева. „То е ключово за устойчивостта на риска от контакт с педофил. Критичното мислене се развива, като задаваме въпроси, а не когато казваме или заповядваме на детето какво да прави“, обяснява тя. Според нея бихме могли да попитаме детето как би реагирало, ако някой, когото не познава, го заговори в парка. После можем да пробваме да поведем разговора в посока онлайн средата – как ще реагираш, ако в чата те заговори някой, когото не познаваш. 

Децата са любопитни и недоброжелателите знаят това

Защо въпреки всички предупреждения и обяснения децата понякога все пак успяват да попаднат в капана на такива хора? „Причините са свързани с етапа на развитие на децата и с възприятието им за света. Те често са любопитни и искат да изследват нови неща, включително в онлайн пространството, без да разбират напълно рисковете“, смята Антоанета Василева. „Децата започват да общуват с хора, които или са на тяхната възраст, или имат общи интереси с тях. Те търсят разбиране и подкрепа“, допълва Мирела Христова.

Липсата на осведоменост за опасностите, както и липсата на опит, са част от нещата, които правят децата уязвими. В този списък попада и желанието за внимание и признание. И комбинацията от тези фактори прави детето уязвимо. Точно както уязвим може да бъде и един зрял и уж по-опитен човек. 

„Педофилите често използват похвали и внимание в общуването си с децата и това винаги е привлекателно за момчетата и момичетата, търсещи одобрение. Други, които се чувстват самотни или изолирани, могат да бъдат по-лесно манипулирани, когато онлайн общуването имитира истинско приятелство и привързаност. Педофилите умело започват с безобидни теми и постепенно преминават към по-лични въпроси. Анонимността на интернет може да накара децата да се чувстват в безопасност и да вярват, че няма да бъдат разпознати и че нищо лошо не може да им се случи“, казва Антоанета Василева.  

Да следим или да гласуваме доверие?

„Децата до 11-годишна възраст трябва да имат програми за родителски контрол онлайн и да знаят защо определени неща не са им позволени“, категорична е психоложката Мирела Христова. Според нея този период е важен в изграждането на базови правила в онлайн света – какво и как търсим, как сравняваме информация, на кои източници се доверяваме, как и с кого комуникираме. „Ако детето на 11 вече има изградени навици за адекватно навигиране в онлайн пространството, премахваме програмата за родителски контрол и не навлизаме в личното му пространство, оставяйки му да сподели, ако нещо го притеснява.“

Според Антоанета Василева идеалният подход включва комбинация от доверие между дете и родител и активно наблюдение. „В свят, в който онлайн заплахите се увеличават непрекъснато, понякога е необходимо да следим комуникацията на детето, но само с негово знание и разрешение“, уточнява експертът. 

Знаци, че детето може би комуникира с опасен човек

„Следете за промени в поведението или емоционалното състояние на детето. То може да започне да се изолира от семейството и приятелите, да прекарва повече време само̀ или да избягва разговори за своите онлайн преживявания и изобщо какво прави в мрежата“, обяснява Антоанета Василева. Освен това, често се забелязват и промени в настроението – раздразнителност, тревожност или депресия. 

Детето може да пази тайни, да отказва да споделя с кого разговаря или да изглежда уплашено, когато се обсъждат определени теми. Настояване за прекомерна конфиденциалност, затваряне в стаята или необясними промени в самочувствието също може да са сигнали за проблем, допълва експертът. Важно е родителите да наблюдават тези признаци и да водят спокойни и подкрепящи разговори, за да разберат какво се случва и да помогнат на детето си навреме.

Към кого да се обърнем за съвет и подкрепа?

На всякакви теми, свързани с онлайн света, родителите и децата могат да намерят подкрепа и информация на Консултативната линия към Центъра за безопасен интернет на телефонен номер 124 123 или чат модула на www.safenet.bg. 

„Ако ситуацията го изисква, не се колебайте да се свържете с органите на реда. Полицията има специализирани звена за борба с онлайн престъпления срещу деца. Важно е също така да говорите с училищния психолог, педагогическия съветник или класния ръководител, които могат да окажат съдействие и подкрепа. Не забравяйте, че бързата реакция и откритият диалог с детето са ключови за неговата защита и благополучие“, казва Антоанета Василева.

Линк към цялото интервю: https://maikomila.bg/ima-li-pedofili-v-internet-da/

Комуникацията в интернет нерядко се случва по начин, който прави трудно или невъзможно да се установи кой стои отсреща, а още по-малко – какви са неговите действителни намерения. Улисани в разговор или завладени от тръпка по любим човек, забравяме, че споделянето на лична информация онлайн е потенциален капан. 

Една от ролите ни като родители е да предупредим децата си за опасностите и рисковете в дигиталното поле. Как обаче да проведем така разговора с детето, че то да не се чувства засрамено или че сме му навлезли в личното пространство?

В проекта ни ДА ОЦЕЛЕЕШ КАТО РОДИТЕЛ В ДИГИТАЛНИЯ СВЯТ, който създаваме съвместно с Yettel и Центъра за безопасен интернет, даваме отговори на тези въпроси. 

Конкретен казус

Получихме имейл със следния въпрос: 

„Дъщеря ми има сериозен приятел. Много го харесвам, но им нямам доверие, защото са по на 17 години. Скоро гледах сериала „Еуфория“ и макар че много ми хареса, изпаднах в ужас, че дъщеря ми ще започне да си разменя интимни снимки по интернет с приятеля си. Как да ѝ обясня, че това не е добра идея? Даже че е много лоша идея. Без да се почувства ограничена и заплашена във връзката си с него.“

Търсим експертна помощ от:

Мирела Христова, която е психолог и обучител в Центъра за безопасен интернет и Антоанета Василева, която е част от екипа на Асоциация Родители и координатор на Центъра за безопасен интернет.

Какви са капаните в интернет? 

Когато говорим за опасности онлайн, е важно да разделим децата по възрастова група, за да сме максимално изчерпателни и полезни, посочва Мирела Христова. 

Децата на 5–7 години се предполага, че нямат собствено устройство и информацията, която достига до тях, би трябвало да е контролирана от родителите. Най-често срещаната опасност за тях е неподходящото съдържание онлайн (под формата на реклами, например в  YouTube).

За деца от 7 до към 10 години, когато вече вероятно имат собствено устройство и предполагаме, че то е защитено, най-често срещаната опасност са измамите в игрите или неподходящо съдържание в тях. 

Говорейки за деца над 10 години, които вече се интересуват от социални мрежи, опасностите са онлайн тормозът и комуникацията с непознати в интернет. Важно е да се отбележи, че в България децата имат право да създават свои профили в социалните мрежи след 14-годишна възраст. Спазването на законовите ограничения е важно не само защото са законови, а защото от потребителите на социално-медийни платформи се очаква да могат да ги управляват разумно, безопасно и отговорно.

Младежите над 14-годишна възраст често практикуват секстинг (от англ. sex и texting – чат със сексуален подтекст, в който присъстват визуални материали от сексуален характер) и така могат да станат жертва на секстoршън (от англ. sex и extortion – сексуално изнудване след разпространение на провокативни (порнографски) снимки).

Тийнейджърите са смели и флиртуват чрез секстинг. Изпращането на предизвикателни и голи снимки и видеа от години е основна форма за интимно общуване и флирт. За съжаление, изпращането на такова съдържание, дори на гадже, на което имаме или мислим, че можем да имаме, доверие, крие огромни рискове. Снимката може да попадне в ръцете на друг човек или да бъде използвана за изнудване, дори от същото това гадже. Заплахата, че ще бъде качена в мрежата, ако потърпевшият не направи това или онова, е достатъчно сериозна и много деца се поддават на изнудването. 

Антоанета Василева отбелязва, че вредното съдържание в мрежата е изненадващо разнообразно през последните години. 

„Ще се учудите колко лесно малките деца могат да достигнат и до порно в мрежата, което е изключително вредно за тях, защото им е трудно не само да възприемат видяното, но и да го обработят и разберат, просто защото са малки“, отбелязва тя. 

Но да обърнем внимание на младежите, за да влезем директно в темата на конкретния казус.

Как се стига до сценария с изнудването на деца онлайн?

Мирела Христова дава отговор на този въпрос, обяснявайки, че младежите имат нужда да бъдат харесвани и признавани, подобно на възрастните. Класическият случай на секстинг представлява двама влюбени тийнейджъри, които си разменят провокативни снимки, за да докажат, че си вярват един на друг. До злоупотреба се стига след раздяла – снимките биват споделени с хора извън двойката и/или публикувани онлайн. Тинейджърът, чиято снимка е разпространена, може да се почувства предаден и унизен и това да повлияе в бъдещите му отношения с противоположния пол и света като цяло.

Притежанието и разпространението на порнографски материали на непълнолетни лица е престъпление според българското законодателство.

След пандемията не са рядкост и случаите, в които тийнейджъри се влюбват в непознати с готини профили и имат онлайн любовна връзка (без никога да се са виждали на живо). Когато в обкръжението на младежите се говори за любов, те са склонни да я търсят и онлайн. И нерядко попадат на фалшиви профили на пълнолетни лица, които се представят за техни връстници и умело създават доверителна връзка. Стараят се да задоволяват нуждите на младежите, за да получат желаното от тях – порнографско съдържание или среща на живо. Когато момичето или момчето е влюбено и смята, че е намерило човека, който го уважава и го разбира като никой друг, иска да покаже доверие. И тогава е склонно да изпрати такава снимка, защото другите го правят и някак се приема за нещо нормално. 

След изпращането на провокативното съдържание играта за педофила започва. Той показва реалното си лице и иска повече снимки, срещи на живо или пари. В така развилата се ситуация тийнейджърът се чувства ужасно засрамен от постъпката си и си представя как родителите му и приятелите му разбират за стореното.

Според Антоанета Василева подобни сценарии се случват по-лесно и по-често, отколкото можем да си представим. Интернет дава на децата (и на възрастните) илюзорното усещане за сигурност. „Какво толкова може да се случи?!“ е нещо, което често чуваме от децата, когато ги предупреждаваме или изразяваме тревога, добавя тя.

И обяснява, че децата, макар и вече юноши, лесно се доверяват в мрежата на непознати, ако те се държат с тях мило, внимателно, интересуват се от живота им и от интересите им, ако ги хвалят и споделят време с тях. 

Престъпниците в мрежата са добри психолози, знаят как да предразположат. 

Важно е да говорим превантивно с децата за последствията от подобна случка. Да им разкажем за възможните потенциални позитивни и негативни сценарии от общуването с непознати. Да ги научим как да проверяват профилите – дали зад този профил наистина е друг тийнейджър или дете, или възрастен, който се преструва. От другата страна са и собствените ни, понякога необмислени докрай, действия. Дори нещо дребно – като да пуснеш свои предизвикателни снимки на най-близките си приятели/ки в затворена Viber група, може да се окаже сериозно, когато тези снимки изведнъж се „окажат“ в група за разпространяване на порнографско съдържание в Telegram.

Защо не трябва да се доверяваме сляпо в интернет и защо личното пространство трябва да си остане такова и онлайн? 

Мирела Христова обяснява, че рискът при изпращането на провокативно съдържание онлайн е, че за кратък период от време то може да достигне до много хора, за които не е било предназначено. Последиците са чувство за срам и унижение и в някои случаи може да се стигне до суицидни мисли. Когато едно съдържание е вече онлайн, никога не се знае точно колко хора са го запазили на устройствата си и кога отново ще бъде разпространено.

Друг риск, посочват експертите, е сексуалното изнудване. Младежите са склонни да се поддадат на такова и да изпратят отново снимка/видео или да платят първия път с надеждата, че изнудването ще спре. Но то никога не спира и се иска все повече и повече (например среща на живо, видео или повече пари).

Публикуването и изпращането на лична информация в интернет крие рискове като:

• загуба на контрол над съдържанието 
• изнудване 
• увреждане на репутацията 
• кибертормоз и 
• кражба на самоличност. 

Ваша снимка (или тази на детето ви) може да бъде широко и публично разпространена, да бъде използвана в съмнителни сайтове (дори порнографски), да се употреби за измами. А може и да доведе до сериозни психологически последици като срам или тревожност. 

За да се предпазите, Антоанета Василева съветва да избягвате споделянето на чувствителна информация дори с хора, на които имате доверие. Също така използвайте защитени платформи с шифроване (криптиране). Ако съдържанието бъде разпространено без ваше съгласие, потърсете помощ от Националния център за безопасен интернет и дирекция „Киберпрестъпност“ на ГДБОП.

„Както пазим ключовете от вкъщи, портмонетото си, така трябва да пазим и личните си данни, да защитим профилите си и да внимаваме какво качваме и къде го качваме“, казва още Антоанета. 

Как да говорим с детето, така че да споделя с нас дигиталните си преживявания? 

Много е важно темите какво правя и гледам в интернет да не са табу в семейството и да се говори за тях спокойно и директно, да се споделят от страна на родителите преживявания онлайн с детето по същия непринуден начин, по който в семейството се споделят други неща от всекидневието. Така ще знаете какви са интересните и важни за тийнейджъра ви теми и дейности в мрежата. И е добре да ги приемете, дори и да смятате, че си губи времето в TikTok или следва неподходящи инфлуенсъри.

„Ако на младежа те са му интересни, той ще потърси повече съдържание за тях онлайн и ще достигне до информация, която няма да бъде филтрирана от родителите. Ако детето вече е попаднало в такава ситуация, родителят трябва да запази спокойствие и без обвинения да събере максимално данни, за да защити детето си. Децата са сензитивни и знаят, че са допуснали грешка, че са се доверили на неправилните хора, и ако родителите реагират остро и обвинително, това може да доведе до травма, която да попречи на младежа да изгражда връзка с хората занапред“, подчертава важността на слушането с разбиране Мирела Христова.

Добре е да се интересуваме от това, което вълнува децата ни

Антоанета Василева също е категорична, че като родители трябва да задаваме въпроси. Да се интересуваме какво кара децата ни да следват определени инфлуенсъри и да играят дадени игри, какво ги разсмива в интернет, какво ги натъжава или отблъсква. 

„Важно е децата да знаят, че не отхвърляме техния онлайн живот, че разбираме защо са в TikTok. (Ако не разбирате, обадете ни се на 124123, за да ви разкажем.) Че приемаме инфлуенсърите, които следват. Помнете, че дори и да не разбирате дигиталния свят напълно, е важно да сте в крак поне до известна степен, за да останете близо до детето си. Всъщност, не е чак толкова трудно да водите разговори с децата. Достатъчно е да споделите свой опит или кофти ситуация онлайн и ще се уверите как внезапно се оживяват и започват да разказват какво те са видели в TikTok или какво им се е случило в Instagram“, обобщава тя. 

Децата, със или без наша помощ, развиват умения да разпознават рисковете. Особено след 16-годишна възраст те са преживели доста неща, така че следва да им имаме известно доверие, че могат да се справят и сами. В същото време обаче е съществено да им напомняме с любов, че сме насреща, ако имат нужда от помощ, с обещанието, че няма да им се караме, да ги критикуваме и обвиняваме. 

Линк към цялото интервю: https://maikomila.bg/golite-snimki-online/

Все повече родители споделят моменти от живота на децата си онлайн. Сладка снимка на двегодишното, което играе на катерушките в парка. Забавна снимка на детето, което се е качило върху кучето. Снимки, които за родителите са мили. Но за някой друг?

Често срещано е схващането, че детето е собственост на родителя и той има правото да качва негови снимки онлайн без ограничения, защото нали... „детето си е мое“. Това обаче е погрешно разбиране, което игнорира основните права на детето и рисковете, които могат да възникнат от публичното споделяне на сладкия кадър в социалните мрежи. Много родители не осъзнават, че тези снимки могат да имат сериозни последствия за бъдещето на техните деца.

В този материал ще засегнем именно темата за т.нар. sharenting (от думите share – споделям, и parenting – родителство) и какви са рисковете, които самите ние не можем да предвидим или да контролираме в интернет. Темата е част от съвместната ни рубрика с Yettel и Центъра за безопасен интернет ДА ОЦЕЛЕЕШ КАТО РОДИТЕЛ В ДИГИТАЛНИЯ СВЯТ. В нея вие ни задавате въпроси за всичко, което ви интересува за дигиталния свят на децата, а ние – с помощта на опитни експерти – отговаряме.

КАЗУС НА РОДИТЕЛ

Отскоро имам угризения, че съм споделила твърде много снимки на децата си през годините. Темата започна след спор с мъжа ми. Профилът ми в Instagram е заключен, но във Facebook съм приемала много непознати хора през годините (съответно те могат да виждат снимките). Какво мога да направя? Да изтрия ли снимките? Какво може да се случи с тях ако попаднат в лоши ръце?

На въпросa, изпратен от наша читателка, този път отговарят Мирела Христова и Емилиан Златев.

Защо родителите имат нужда да споделят снимки на децата си онлайн?

Първо да погледнем от психологическа гледна точка. „За всеки родител неговото дете е най-красивото. Затова и имаме желанието да споделим публично на света или на приятелите ни онлайн колко прекрасно е то. Както в разговор на живо разказваме за постижения или преживявания на децата си, приемаме за норма да го обявим и онлайн, за да могат всички наши приятели да знаят за тях. В света днес споделянето онлайн се превръща в заместител на разговора очи в очи и доста хора забравят, че всъщност когато се сподели в интернет пространството, информацията или снимката достига до неконтролируем брой профили“, обяснява психоложката Мирела Христова.

Рисковете

Един от рисковете от споделянето на снимка онлайн е тя да попадне в ръцете на недоброжелатели, които от своя страна могат да продължат с разпространението ѝ. Да не подценяваме и другия риск – онлайн тормозът. „Класически случай: родител качва в профила си в някоя социална мрежа снимка на малко бебе на плажа или как седи на гърне. За тази снимка се забравя. Но в един прекрасен ден вече порасналото бебе се прибира и споделя, че негови съученици са я намерили. Защото тя си стои онлайн и всеки има достъп до нея. И сега те му се подиграват“, обяснява Христова.

В такива случаи децата могат да изпитат срам, вина и страх, които да доведат до дълготрайни емоционални и дори психически проблеми като тревожност и депресия. Съществува и риск от социална изолация, ако съдържанието бъде споделено в училищната общност или в социалните мрежи.

„Невинаги можем да предвидим как снимките, споделени сега, ще бъдат възприети по-късно. След като веднъж са качени онлайн, те трудно се премахват напълно и могат да „изскочат“ след години по неочаквани начини“, обяснява Емилиан Златев, мениджър „Защита на личните данни“ в Yettel.

Изкуственият интелект и фалшивите профили

Мирела Христова отбелязва, че с развитието на изкуствения интелект и на различните програми за фотообработка снимките на децата ни могат да бъдат използвани за създаване и на фалшиво съдържание чрез deepfake технологии.

„Изображенията могат да достигнат до непознати дори и когато сме ограничили достъпността им в настройките за поверителност. Всеки, с когото сме споделили дадена снимка, приятел, последовател в социална мрежа или наш близък, на когото сме я изпратили на лично съобщение, може да я запази, копира или препрати, което да доведе до по-широкото ѝ разпространение“, допълва Емилиан Златев.

За съжаление, рисковете от споделянето на снимки на деца онлайн са сериозни и често надхвърлят публичната достъпност, допълва той. На базата на такива снимки могат да настъпят негативни последици като например:

• Doxing: публикуване онлайн на лична информация с цел умишлено увреждане.
• Онлайн тормоз: включително агресивни коментари или подигравки.
• Catfishing: използване на изображенията за създаване на фалшив профил или самоличност онлайн.

Линк към цялото интервю: https://maikomila.bg/za-kachvaneto-na-snimki-na-decata-online/

Виртуалната среда, в която децата ни прекарват все повече време, е нещо, което ни тревожи осезаемо. Сред днешните родители има поколения, които все още помнят дългите игри на открито и споделянето на емоции на живо – за тях тенденцията това да се случва онлайн е понякога неразбираема. 

Но вместо да се тюхкаме безрезултатно и да си говорим колко хубаво е било в миналото и колко опасно ще е в бъдеще, можем да подготвим децата (а и нас самите) за това, което идва, доколкото това е по силите ни. 

Едно от най-важните условия децата ни да имат здравословни отношения с околните е увереността и адекватното самочувствие. Те гарантират, от една страна, техния интегритет и достойнство, а от друга – проявата на разбиране към отсрещната страна. Зад наличието на подобна увереност обаче стоят много изисквания – да си получавал достатъчно любов и подкрепа вкъщи, да си виждал здравословни отношения около себе си, да знаеш, че насилието не бива да се търпи.

Затова и в първия текст от проекта ни ДА ОЦЕЛЕЕШ КАТО РОДИТЕЛ В ДИГИТАЛНИЯ СВЯТ, който реализираме в партньорство с Yettel и Центъра за безопасен интернет, избрахме да говорим по темата за общуването онлайн и разпознаването на сигналите за нередности в тази комуникация. 

Получихме имейл с въпрос от читател, който звучи така:

Пиша със следния казус: ученическите вайбър чатове. Имам момиче в 6 клас и децата ползват Вайбър група за комуникация помежду си от миналата година. Още тогава ми направи впечатление, че в групата може би има език, с който не всеки родител е съгласен. Проблемът е, че по-късно дъщеря ми ми сподели за нещо като тормоз от страна на нейни съученици, който се случва в рамките на групата към друг неин съученик. Детето пита за домашно, те му се подиграват, казват му, че е тъп и т.н. Оказва се, че много деца не смеят да кажат нищо, за да не се окажат в подобна ситуация. Дъщеря ми ми сподели, но с половин уста.

Не знам какъв е правилният подход? Как да говоря с нея за това? Да искам ли да ми показва чата периодично, или да я питам какво става в него? Да коментирам ли с класната и с останалите родители? Да, не става въпрос за моето дете, но утре може да е то. Изобщо, какво се прави, когато има скрит тормоз, за който никой от възрастните и не подозира?

Ние пък се обърнахме към специалисти, които могат да дадат адекватна обратна връзка на тази майка, но и на всички останали родители, които рано или късно вероятно ще се сблъскат с подобен казус.

Къде е мястото на родителя в личните чатове на децата и докога имаме право и възможност (без да е възприето като навлизане в личното пространство) да проверяваме какво се случва в тази комуникация? Това са въпроси, които всеки родител си задава от момента, в който детето започне да има Viber и собствен онлайн живот. 

Децата и личното пространство

„Като родители, когато сме смутени от общуването между деца(та), е важно да го изговорим със своето дете по спокоен и ненатрапчив начин“, казва Антоанета Василева, част от екипа на Асоциация Родители и координатор на Център за безопасен интернет, 

По думите ѝ, понякога е трудно да се започне такъв разговор, но ако целта ни е да разберем какво всъщност се случва в света на детето ни, можем да започнем така: 

„Чух да се обиждате с Ивана, разменяте си думи, които на мен ми звучат грубо и обидно, какво ви кара да се държите така една към друга?“. А в допълнение родителят може да попита детето дали знае какво означават тези думи наистина. Защото понякога децата (особено по-малките) не знаят истинското значение на обидните думи, които използват. 

„Навлизането в личното пространство на детето, без то да ви е поканило в него, нарушава доверителните отношения между вас неусетно“, добавя Антоанета и посочва, че подходът „Дай да видя какво си пишете“, последван от критична реакция, кара детето да се чувства неудобно и неуверено. В желанието си да го подкрепите и защитите вие всъщност негласно му казвате: „Не вярвам, че ти можеш да се справиш с тази ситуация, затова се намесвам аз, за да я оправя.“

Ако искаме децата ни да са уверени и да могат сами да се справят, трябва да ги овластяваме – да им даваме идеи и инструменти как сами могат да се справят (защото ние вярваме, че те сами могат да се справят). Важно е да проверяваме как са децата, но като питаме тях, а не като шпионираме чатовете им, съветва още Антоанета, която е и координатор на Центъра.

Говорете с децата за тормоза и им дайте време да се справят сами

Конкретно по представения казус съветът ѝ е родителят да попита детето какво чувства, когато обиждат съученика ѝ. Тя усеща ли порив да го защити, да се застъпи за него, или по-скоро се страхува да не стане обект на тормоз. Това са важни въпроси, които ще дадат насока за действие на родителя – да насочи момичето да говори с класната и да се обедини с други деца в класа, които не са съгласни с подигравките. Или пък може би е време самият родител да говори с класния ръководител и да ѝ каже, че има проблем, който има нужда от нейното внимание. 

Важното обаче е какво е мнението на детето и съветът е майката да му даде време да се опита да се справи само. Разбира се, екипът на Центъра за безопасен интернет също е на разположение на родителите на телефон 124 123. Консултативната линия работи всеки ден от 10:00 до 18:00 часа, а към нея има и чат – www.safenet.bg.

Мирела Христова, която е психолог и обучител в Националния център за безопасен интернет, споделя, че доста често родители стават свидетели на вулгарна комуникация между подрастващи и това силно ги смущава. Понякога обаче става ясно, че децата не се чувстват обидени или наранени, а просто изразяват емоциите си с по-вулгарен изказ, за да са „модерни“. 

Докога с контрола?

„Като експерт към Центъра за безопасен интернет, винаги съм мотивирала родителите да инсталират програми за родителски контрол, когато дават първото устройство на детето си. Така ще са наясно какво правят децата онлайн, а подрастващите, от своя страна, ще бъдат най-защитени. Такива програми вършат страхотна работа за деца до 4., максимум 5. клас“, казва още тя.

В този период обаче, освен програми за контрол, е важно родителите да поставят и основите за спокойно споделяне и обсъждане теми, свързани с онлайн света. По този начин детето израства със знанието, че каквото и да се случи онлайн или офлайн, то има зад гърба си възрастни хора, с които може да сподели и да получи подкрепа и помощ.  

След израстването на този период е време родителите да осигурят личното пространство на децата си, казва психоложката и предупреждава, че принудителното навлизане в това лично пространство като взимане на телефона и четене на кореспонденция бързо руши изгражданата с години доверителна връзка и мотивира децата да приемат родителите си като „заплаха“, а не като „помощ“. 

Насилственото изземване на „свещеното“ мобилно устройство ще позволи на родителя да види веднъж какво се случва. След това обаче има голяма вероятност тийнейджърът да започне да трие своята хронология или да използва опции за автоматично изтриване след прочитане. 

Този период не е никак лесен за родителите, особено когато знаем какви опасности дебнат онлайн. Но психоложката ни съветва да имаме повече доверие в начина, по който сме възпитали децата си, и да подхождаме с по-приемливи методи като говорене без навлизане в личното пространство.

Виртуалното общуване (не) е като реалното

Според Антоанета Василева виртуалното общуване е абсолютно реално и в него трябва да спазваме същите правила като в офлайн общуването. Поздравяваме при започване на разговор, питаме другата страна как е, не викаме (не пишем с главни букви), внимаваме какви думи използваме, следим дали ни разбират правилно, избираме подходящи шеги и емоции (емотикони) и т.н.

Децата имат нужда някой да им дава обратна връзка как общуват и дали го правят добре, и най-добронамереният човек е родителят. 

„Важно е да даваме обратна връзка на детето, когато не разбираме какво ни обяснява, да го насочваме как да води конструктивен разговор и как да задава адекватни въпроси, кога и как да показва емоция. Важно е и да разкажем, че когато вербалната и невербалната комуникация се разминават, оставят неправилно впечатление у другата страна“, казва още тя.

Мнението на психологажката Мирела Христова, която е и координатор на Консултативната линия за онлайн безопасност на децата 124 123 (директно избиране от всеки мобилен оператор)  пък е, че подрастващите се ориентират много по-бързо и по-адекватно в онлайн пространството от възрастните. 

„В практиката си имаме много родители, които ни питат за функционирането на приложения, които децата им използват всекидневно, и доста често точно тази тема подсилва доверителната връзка между тях, защото ние ги мотивираме да попитат и децата си. Те много добре разбират как е прието да комуникират онлайн, каква емоция носят главните букви, емотиконите и гифчетата, и си служат умело с тях“. Мирела допълва, че би стимулирала родителите да говорят с децата за правилата на комуникацията и да им кажат, че те важат и онлайн, и офлайн.

„Всеки учи детето да е възпитано и да използва „Моля“ и „Благодаря“ в реалния живот. Целта е да ги мотивираме да се държат така и онлайн, без значение дали комуникират с възрастни или с връстници“, казва тя.

И все пак, какво да правим, ако разберем, че детето ни или негов/а приятел/ка са жертви на онлайн тормоз?

„Със сигурност не бих оставила ситуацията сама да отшуми. От опит зная, че такива ситуации по-скоро имат тенденция да се влошават и задълбочават. Бих потърсила помощ и съвет на Консултативната линия за онлайн безопасност на телефон 124 123“, категорична е Антоанета. По думите ѝ, хората там са страхотни и имат толкова опит, че за тях няма срамен въпрос или срамна ситуация. В същото време на Линията деца и родители могат да останат и анонимни, ако това ще ги им помогне да се чувстват по-спокойни. 

Мирела Христова съветва възрастните да съберат максимално много информация за проблемната онлайн ситуация – къде се развива действието, кои са участниците, кой извършва тормоза (познат или непознат на детето) и как се чувстват децата, замесени в тормоза. 

„Ако се установи, че тормозът се извършва от съученици, бих насърчила разговор с класа, учителите, психолога и директора на училището – да се даде гласност на случващото се и да се адресира правилно. В доста случаи, които достигат до нас, извършителите са настроени, че просто се шегуват и не си дават реална сметка за истинските емоции, които причиняват с думите или действията си“, разкрива тя.

Следваща адекватна стъпка би била да се подаде сигнал към Консултативната линия за онлайн безопасност 124 123, за да може детето да получи адекватна психологическа подкрепа в ситуацията.

Как да разпознаем, че детето е жертва на онлайн тормоз? 

„Практиката ни показва, че неадресираните навреме случаи на онлайн тормоз в по-голям процент водят до физическа саморазправа, и то в крайности. Доста от насилниците в обществото всъщност са деца, жертви на онлайн тормоз, някои от които с години“, обяснява Мирела.

Психологически погледнато, ако дете стане жертва на онлайн тормоз, то може да израсне с грешна представа за себе си – потиснато, тревожно и с ниска самооценка. Възможно е да намрази съществуването си, казва още тя.

Дете, което е тормозено онлайн, променя поведението си в офлайн пространството. Така можем да познаем, че има проблем.

Ако едно дете, доскоро стоящо с часове на телефона си, сега не иска да го погледне и да използва социалните си мрежи, това може да е ясен знак за нещо нередно.

„Доста често тези младежи стават раздразнителни, потиснати, губят мотивация да комуникират със света около тях. Ако родителите забележат необичайно поведение, бих ги мотивирала веднага да поговорят с детето, като му обяснят, че са насреща за помощ и подкрепа.“

Всяко насилие, в каквато и да е форма, има последствия за детето, казва Антоанета Василева. Онлайн тормозът има фино, но дълбоко влияние върху детето, защото то става обект на подигравки и обиди пред много хора и връстници, и то в повечето случаи е безпомощно да реагира и да се защити. 

„Това бързо започва да влияе на самочувствието му, на желанието му да ходи на училище, на навиците му, дори на начина, по който общува с вас. Ако забележите, че детето ви отговаря рязко, дори ви вика, блъска врати и се държи агресивно – това всъщност е зов за помощ“, казва Антоанета.

„Съберете сили и търпение и поговорете с него какво го напряга, натъжава и потиска. Не отхвърляйте това, което ви казва, само защото не ви харесва или не сте съгласни с него. Дайте му време да каже всичко и неусетно ще стигнете до дъното на историята. Тя може да започне с недоволство към часа по история и учителката и накрая да стане ясно, че точно в този час детето ви е тормозено от друго дете, което стои зад него“, обяснява тя.

Онлайн тормозът започва като шега

„Вярвам, че повечето деца го започват с цел да се пошегуват, но не усещат кога се преминава границата и става тормоз. Има и други случаи, в които децата се чувстват наранени или обидени от реплика или поведение и започват целева атака за отмъщение“, разказва Мирела.

Практиката ни показва, че когато говорим за съученици, в повечето случаи преките участници в тормоза са малко. По-голям брой са пасивните наблюдатели, които не взимат отношение, но следят в детайли случващото се. 

Антоанета пък смята, че тормозът възниква, защото не учим целенасочено и съзнателно децата как да общуват правилно – нито вкъщи, нито в училище. Децата се учат в движение, в зависимост от средата, в която растат, и тя е различна за различните деца, включително и онлайн. 

„Ако подобрим комуникационните умения на децата и ги научим как да се справят чрез комуникация с конфликтни ситуации, според мен случаите на онлайн тормоз ще намалеят“, смята тя.

Превенцията

За психоложката най-адекватният начин за превенция е неспирната, открита комуникация на тази тема. „Нека за децата и възрастните това не е „тема табу“, а тема, по която спокойно се говори“, призовава Мирела.

По думите ѝ, в последните години възрастните имат голям праг на търпимост по отношение на онлайн тормоза. „Сигурна съм, че всеки един от нас всекидневно достига до коментари от познати и непознати, целящи обида, и просто ги подминава. Много малък е процентът на хората, които докладват тези коментари и профили. По този начин ние, възрастните, всъщност изпращаме послание към подрастващите, че толерираме такъв тип поведение и че онлайн тормозът е нещо нормално. Променяйки нагласата си и поставяйки граници, ние показваме, че не одобряваме такъв тип поведение и не стимулираме развитието му“, съветва тя.

Антоанета допълва, че всяко училище има механизъм за превенция на насилието. Въпросът е колко и как се прилага той и търси ли се дългосрочно и холистично решение на възникнала ситуация на онлайн тормоз. 

„Когато училището като институция реагира адекватно и с меки мерки – тоест да се включи училищният психолог, вместо да викат детска педагогическа стая, да се поговори с целия клас (това е нещо, с което Центърът за безопасен интернет може да помогне) и да се потърси помощ и съдействие на Консултативната линия 124 123, ефектът върху всички деца ще бъде стратегически и дълготраен. Всички трябва да демонстрираме нулева толерантност към онлайн тормоза, въпреки че той не е престъпление в България. Децата чуват тези послания и ги следват, ако видят постоянство у възрастните“, категорична е Антоанета.

Линк към цялото интервю: https://maikomila.bg/pomosht-syuchenicite-na-dyshteria-mi-se-tormoziat-vyv-viber/

Най-важното нещо е създаването на доверителна връзка, която родителите, учителите и специалистите изграждат с децата. Родителите започват съзнателно или не „изграждането“ на тази връзка още от раждането, а учителите и специалистите, когато детето започне да посещава учебно заведение. Тази връзка е ключът към позитивната комуникацията между възрастните и децата. Така още в ранна възраст подрастващите се научават, че каквото и да се случва в онлайн или офлайн пространството, до тях има възрастни, с които могат да споделят и да получат подкрепа. Децата и младите хора са по- склонни да се доверят и споделят проблем с възрастни, които знаят, че  ще ги подкрепят и насърчат да намерят решение заедно, а не с такива, които ще ги осъдят за действията им и ще последват наказания. Затова е и важна реакцията ни като възрастни при споделен проблем от децата.

Опасностите онлайн се менят ежедневно. В зависимост от възрастта на подрастващите има определени тенденции. За най- малките това може да е неподходящо съдържане, при деца със самостоятелни профили в социалните мрежи една от най- често срещаните опасности е онлайн тормозът, а при тийнейджърите секстинг и сексторшън (онлайн сексуална експлоатация). В този ред на мисли смятам, че няма точна рецепта от настройки или приложения, които ще ни помогнат децата да са в безопасност в интернет, но ако то е мотивирано да се доверява и да споделя всичко, което го притеснява, можете да бъдете сигурни, че при най- малкото предизвикателство онлайн, то само ще сподели и ще потърси мнението и подкрепата на родител, или учител.

КАК ДА ГОВОРИМ С ДЕЦАТА ЗА БЕЗОПАСНОСТТА В ИНТЕРНЕТ? КАКВО Е ВАЖНО ДА ИМ КАЖЕМ?

Важно е този разговор да се проведе още при първо даване на устройство с достъп до интернет. Мотивираме родителите предварително да изтеглят и инсталират програма за родителски контрол на устройствата, които ще бъдат дадени на децата. В мрежата има разнообразие от програми (като Family Link и ESET), които ограничават съдържанието, което достига до децата, контролират екранното време и забраняват тегленето на приложения, ако те не са одобрени предварително от родителя или са неподходящи за възрастта на детето. Важно е възрастният да обясни на детето, че такава програма е инсталирана на телефона/ таблета му с цел защита и предпазване. Практиката ни в Центъра за безопасен интернет показва, че когато родителите инсталират тайно от детето, идва момент, в който вече попораснало, то разбира, че има инсталирана програма, каква е и за какво служи. В голяма част  от случаите децата рязко губят доверие към възрастния,  чувстват се предадени, следени и дори неоценени.

Друга добра практика е създаването на семейни правила – това са правила, свързани с онлайн пространството и дигиталните устройства. Избират се от цялото семейство и цялото семейство ги спазва. Пример за такова правило може да бъде „Когато се храним, нямаме нужда от интернет – това е времето, в което си говорим“. Искам да подчертая, че е много важно възрастните също да спазват общите правилата, защото няма как да изискваме от детето нещо, което самите ние не спазваме.

За родителите с по-големи деца, такива, които вече имат профили в социалните мрежи и комуникират с връстници и познати, бих ги насърчила да развиват критичното мислене на децата си. Да обърнете внимание какво съдържание и какви новини четат децата ви в онлайн пространството. През последните години ставаме свидетели на бум на фалшиви новини и дезинформация, която цели объркване на обществото. Често ние възрастните се лутаме коя новина е истинска и коя фалшива, представете си какво е за подрастващите! В тази връзка, една моя любима игра е сравняването на информация – родителите или учителите могат да предложат новина на децата и да ги попитат дали тя е истина или лъжа, и заедно да проверят и изведат признаците на фалшивата новина (шокиращо заглавие, мнение вместо факти, липса на автор и експертно мнение) – това ще ви помогне да видите как младежът подбира информация, на какви източници се доверява и би ли сравнил информацията с  друг източник. Тази игра може да даде начало на една по-голяма дискусия на какво вярваме в онлайн пространството и как да подбираме информацията, която стига до нас.

КОИ СА НАЙ- ЧЕСТО СРЕЩАНИТЕ ОПАСНОСТИ? ИМА ЛИ НЯКАКВИ ПОПУЛЯРНИ ТЕНДЕНЦИИ?

При децата, в различните възрасти по- често срещаните опасности са различни. При най- малките, които прекарват онлайн времето си в гледане на клипчета в YouTube и играят онлайн игри, най- често срещаната опасност е свързана с неподходящо съдържане – видео с прикрито и неприкрито насилие, мъчение на животни, неподходяща реклама, появила се между клиповете, или видео/анимация с еротични сцени в игри.

В работата си виждаме, че децата между 7 и 12-годишна възраст, които имат профили в социални мрежи като Тик Ток, Инстаграм или играят мултиплеър гейм, са по- уязвими и са склонни да се предоверят в онлайн пространството. Доста популярна измама в момента е непознати да пишат на деца, обещавайки им животи или виртуални пари в игри, които представляват интерес за тях, в замяна на телефонния им номер. Когато децата споделят телефонния си номер, те получават смс с код, който доверяват на непознатия. Така сметката им за телефон набъбва, а те не разбират за това. В крайна сметка измамниците прекратяват комуникация с тях и децата не получават нищо. В този момент те самите разбират, че са измамени.

Младежите между 12 и 18-годишна възраст са най-често жертви на онлайн тормоз, секстинг и секстрошън. Онлайн тормозът представлява подигравателен коментар, колаж или групов разговор, целящи да обидят или заплашат даден тийнейджър. В по-лека форма може да представлява коментар, в който някой се подиграва на друг, в тежки случаи групи младежи създават затворена страница в социалните мрежи и се подиграват, обиждат и психически малтретират един определен човек.

Секстингът е модерният начин за комуникация между влюбени младежи. С всички приложения за снимки, младежите много често, освен съобщения си изпращат и снимки, с които да провокират интереса на партньора си. Преминаването от „нормални“ снимки към провокативни и дори голи става постепенно, показва доверие и отдаденост на връзката. В повечето случаи обаче тези снимки се запазват от участниците в двойката и при раздяла, с цел отмъщение и унижение, тези снимки стават публично достояние. Появили се веднъж в онлайн пространството, този тип снимки много бързо се разпространяват и запазват от много хора. Жертвата в случая от една страна е унизена, защото всички са видели снимка, предназначена за определен човек, от друга страна е предадена от този определен човек. Една такава ситуация може да бъде изключително рискова – комбинацията между бушуващи хормони, предателство и разочарование, може да доведе до суицидни мисли или действия от страна на младежа. Скъпи родители и учители, ако детето Ви е станало жертва на секстинг, сърдечно ви моля, сигнализирайте към Центъра за безопасен интернет и му обяснете, че всичко ще е наред. Не му се карайте и не му обяснявайте как е унижил вас в ситуацията, то много добре го знае и разбира. Всичко от което имат нуждата такива младежи е да бъдат подкрепени!

Сексторшън е сексуално изнудване – за снимки, видео, сексуални действия или пари. В по-голям процент от случаите измамниците се представят за тийнейджър и се запознават с младежите в онлайн пространството. Изграждат доста бързо доверителна връзка с тях, която прераства в любовна. При секстинг и сексторшън няма разграничения по пол – еднакво потърпевши са и момичетата и момчетата.

КОИ СА ЧЕРВЕНИТЕ СВЕТЛИНИ? КАК ДА РАЗБЕРЕМ, ЧЕ ДЕТЕТО НИ Е В ОПАСНОСТ?

Децата стават мълчаливи, затворени, некомуникативни, или вербално агресивни. Може да има нарушения в съня, понижаване на успеха в училище. Важно е да се наблюдава поведението на детето като цяло. Може да им ситуации, в които тийнейджърът не иска да използва телефона или компютъра си – това също може да е червена светлина, че нещо се случва.

КАКВА ИНФОРМАЦИЯ НЕ ТРЯБВА ДА СПОДЕЛЯТ ДЕЦАТА В ИНТЕРНЕТ?

В интернет пространството не трябва да се споделя лична информация като дата на раждане, имейл, телефонен номер, пароли за приложения или заключване на устройства, локацията, на която се намирате, адреса на който живеете, свои предизвикателни снимки или такива на ваши близки, или приятели, имена на родители и близки – лична информация за тях, банкови сметки и други.

Тук бих искала да се обърна и специално към родителите – моля ви, не качвайте голи снимки на децата си. Разбирам, че те са най- прекрасните и искате да споделите радостта си с всички ваши приятели, но знаете ли реално кой стои зад  профилите, с които сте свързани в социалните мрежи? Споделяйки снимки на малки деца, със смешни физиономии може да доведе до тормоз, когато тези деца са големи и те самите имат профили. Представете си, как ще се почувства детето ви, ако в училище му се присмиват, защото негов съученик е намерил и е показал на целия клас негова снимка как е седнало на гърне, която вие сте качили преди 15 години и дори сте забравили за нея. Ако детето ви е над 7 год., покажете му уважение, като го попитате дали той/тя е съгласен/а да качите в личния си профил снимка, на която присъства. Така ще му покажете и правилния начин как да се държи с връстниците си.

Вярвам, че от най- ранна възраст, възрастните учат децата да не комуникират с непознати на улицата и да не споделят лична информация. Това са правила, които те трябва да спазват в интернет и социалните мрежи. Важно е да им напомняме, че ако искат да споделят в онлайн пространството снимка, на която са с други хора, трябва да получат разрешение от тези хора, за да не станат причина за подигравки върху техни близки.

От друга страна, доста често профилите на тийнейджърите са много по-защитени от тези на родителите им – масово използват двуфакторни пароли и различни мейли и пароли за профили в различните социални мрежи. Тук бих искала да насърча родителите на по- големи деца, ако виждат, че децата Ви проявяват особен интерес към определено приложение или социална мрежа (Тик Ток например), помолете ги да Ви покажат какво представлява приложението, какво гледат там – какви са интересите им, нека ви разкажат за преживяванията си, какво научават и как се чувстват използвайки социалната мрежа или приложение. Така родителите ще покажат интерес към света на децата си, а децата, от своя стана, ще се почувстват уважени и признати, за това, че могат да са полезни.

КАКВО Е КИБЕРТОРМОЗ? КЪДЕ МОЖЕМ ДА ПУСНЕМ ОПЛАКВАНЕ/СИГНАЛ , АКО ДЕТЕ Е ЖЕРТВА НА КИБЕРТОРМОЗ?

Кибертормоз означава онлайн тормоз – идва от английски език (cyber bullying) и има различни лица – може да представлява коментар, целящ обида или системни подигравки в онлайн групи. Наред с травмата от обидите и подигравките, които са видими за хиляди в Мрежата, едно от нещата, които объркват много жертвите на онлайн тормоз е, когато никой не надига глас в тяхна защита. Тогава жертвата развива (грешното) усещане, че заслужава подигравките, започва да развива чувство за вина и срам, което може да доведе до външни прояви – затваряне в себе си и нежелание да се общува с връстници, агресивно поведение и проява на свръхчувствителност.

Сигнал за кибертормоз и всички други предизвикателства и опасности онлайн, може да се подадете към Центъра за безопасен интернет на телефон 124 123, през чат платформата на www.safenet.bg  или чрез имейл адрес – helpline@online.bg и hotline@online.bg.

Ако родителите или учителите имат съмнения, но не са сигурни, могат да се свържат с консултантите на Консултативната линия за онлайн безопасност на телефон 124 123 към Центъра и да споделят за случващото се и да получат адекватни насоки.

Бих искала да споделя, че експертите на Линията 124 123 откликват на всякакви въпроси, съмнения, предизвикателства и опасности в интернет пространството, свързани с непълнолетни лица благодарение и на сътрудничеството на Националния център с българската компания CENTIO #cybersecurity.

КАК УЧИТЕЛИ, КОИТО ИСКАТ ДА АДРЕСИРАТ ТЕМАТА ЗА КИБЕРСИГУРНОСТТА В СВОЕТО УЧИЛИЩЕ, МОГАТ ДА СЕ ПОДГОТВЯТ ПО ТЕМАТА. ИМА ЛИ ПОДХОДЯЩИ ОБУЧЕНИЯ? ИЛИ МАТЕРИАЛИ, КОИТО БИХА МОГЛИ ДА ИЗПОЛЗВАТ?

Учителите, които искат да адресират теми свързани с онлайн тормоз и кибер престъпления, могат да погледнат секция „Материали“ на сайта на Центъра за безопасен интернет – https://www.safenet.bg/bg/materiali. Екипът на центъра е разработил различни наръчници, уроци, презентации и видео материали с които да улеснят и онагледят различните ситуации в онлайн пространството. Ако все пак нещо не е ясно или имат нужда от допълнителна информация, могат да се свържат с консултант от Консултативната линия за онлайн безопасност на 124 123.

КАКВИ ДРУГИ ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ/ИНФОРМАЦИЯ БИХТЕ ИСКАЛИ ДА СПОДЕЛИТЕ С НАШИТЕ ЧИТАТЕЛИ?

Бих искала да напомня на читателите, да сменят паролите си на всеки 3 месеца – това е важно за защита на профилите и личните данни. Когато сменяте паролите си, излизайте от логнатите устройства – така, ако някой е разбил профила Ви или сте забравили да излезете от чуждо устройство, ще бъде автоматично изхвърлен.

Проверявайте подателите на имейлите, които Ви приканват да отваряте линкове. Доста често измамници, целящи да откраднат лични данни се представят за мобилни оператори, банки или големи вериги магазини. В голям процент от случаите, имейлите Ви мотивират да кликнете върху линк, за да обновите информацията за себе си, да спечелите награда или да избегнете блокиране на сметка. Наименованието на този вид онлайн измама е фишинг и е изключително популярна сред младежите и възрастните.

Друг риск, за който бихме искали да Ви разкажем, са разговорите с непознати в интернет и по- конкретно за пълнолетни лица, представящи се за малолетни/непълнолетни. В практиката си наблюдаваме как възрасни хора използват фалшиви имена, снимки на деца и невярна информация, за да създадат профил в социалната мрежа, с който да комуникират с непълнолетни. В по- голям процент от случаите тези измамници създават доверителна връзка с тийнейджъра, изпращат му фалшива предизвикателна снимка с молба за същото и когато получат такава, те започват да изнудват младежа за пари, още порнографско съдържание и дори за среща на живо. В този момент подрастващият може да загуби доверие в противоположния пол, да почувства срам от постъпката си и страх, да не се разбере.

Скъпи читатели, ако забележите или се съмнявате, че нещо се случва с детето Ви и то не желае да сподели (заради срама), обяснете му за Консултативната линия за онлайн безопасност. На нея, обаждащите се, могат да запазят анонимността си и да получат адекватна подкрепа и помощ. 

Линк към интервюто: https://neshtasdusha.com/2023/08/24/bezopasnost-na-decata-v-mrejata/

Понеже вие споменахте платформите и социалните мрежи – случаят на побоя на 17-годишното момче стана известен сред обществото, след като бе качен шокиращ клип, на който е заснет побоя. Защо се снима насилието, защо се заснема, вместо да се помогне и да се окаже съдействие?  

Знаете ли, искам да ви припомня един сходен случай на този. Преди няколко години момче наръга свой съученик с нож. Тази история също беше много популярна тогава, отново мисля, че имаше клип качен. Но какво се оказа в последствие? Въпросният насилник е бил доста дълго време жертва на онлайн тормоз и това е бил неговият начин за справяне със ситуацията. По никакъв начин не искам да оневинявам или оправдавам тези деца, но никой не се ражда агресивен. Агресията сама по себе си може да е начин за справяне. Ако на детето от малко не му се показват други такива начини, като например комуникацията, същото може и да е копирано поведение. Ако един подрастващ и дори едно дете, мъничко дете е малтретирано вкъщи от родителите си, без значение вербално или физически, то копира това поведение и извън дома. Вие ме попитахте защо се заснема такова съдържание – за да се публикува и да се разпрати, за да може публикувалият го да събере популярност и профилът му да бъде посещаван. През последните години ставаме свидетели на един омагьосан кръг – хората търсят тъжната новина, тази, в която се говори за нещастие, за злоупотреба, за трагедия. Включително са склонни да кликат върху статии, било то фалшиви или истински, със заглавие "Шок“, "Трагедия“ и пропускаме тези хубави новини, които са за спечелили примерно медали, деца или всякакви новини, които носят позитивна емоция. Забелязвайки това, медиите започват да предлагат такива новини, които се търсят. Когато онлайн пространството е пълно с такъв тип новини, които са тъжни или шокиращи, как очакваме децата да се стремят да публикуват нещо различн, да създават съдържание, което да е позитивно? Връщайки се към въпроса, искам да отбележа и нещо важно – в тази ситуация, във всяка сходна, нямаме само насилник и жертва. Тук имаме и очевидци, които ние смятаме също за насилници, защото те не се намесват по никакъв начин. Те са заети да снимат, но не и да предотвратят това нещо.  

Т.е. всичко това идва и от самата култура на обществото, от целия този поток на информация, с който се запознават подрастващите?  

Да, смятам, че информацията, до която те достигат, им влияе те да създават самите такава информация.  

Това е много важно и може би трябва да се обърне повече внимание и разбира се, и от страна на медиите какво се публикува, какво се качва, какво се пише. Вие сте експерт по темата за насилието в интернет. Какво представлява кибертормозът? Всички знаем основните му аспекти, но с развитието на социалните мрежи придобива ли нови измерения? 

Първоначално искам да ви дам главните разлики между онлайн тормоза и училищния тормоз. Онлайн тормозът се случва в интернет пространството. Той достигат до много повече хора, отколкото училищният тормоз. Представете си следната ситуация: в училище става бой между две деца. Това колко хора ще го видят в училище? Ще го види класът, които са примерно 25 човека, най-много другият клас и горе-долу да кажем едни 100 човека, но това заснеме ли се и публикува ли се в социална мрежа, може да достигне и 1000, дори 10 000 души, в зависимост от това колко пъти ще бъде споделено преди самата платформа да го свали, защото пак казвам, както знаем е незаконно такова съдържание да има в интернет. Другата разлика е, че в интернет тормозът може да бъде 24/7, докато в училище с последния звънец децата си отиват и тормозът се прекратява. Вече споменах за скоростта на разпространение, колко бързо може да се споделя между хората и то да достигне до изключително голяма гледаемост. В последните години се забелязва една тенденция за създаването на групи – било то затворени или отворени групи, целящи да обидят определен човек. Клас или едно дете от класа създава група – имали сме такъв случай в Центъра за безопасен интернет, създава група със заглавие "Всички мразим Мария“ – ще използвам това име. В тази група се качват различни колажи, вижда се от целия клас, деца добавят други деца в тази затворена група. И тази група е създадена с цел онлайн тормоз. И да, когато говорим за онлайн пространството, тормозът може да достигне много брой виждания.  

А какво показват практиката ви – наблюдава ли се голям брой случай на тормоз в интернет пространството? 

На консултативната линия постъпват доста сигнали за онлайн тормоз. Те са за създаване на такива групи, чатове със заплахи, имейли, различни са формите на онлайн тормоз. Дори и злобен коментар може да бъде форма на онлайн тормоз.  

А как да се справим с него и как трябва да реагира в случая жертвата? 

За справяне с тормоза като цяло, било то онлайн или в училище, според мен хората не трябва да имат такава търпимост, защото нека се замислим ние, възрастните, колко често докладваме, във "Фейсбук“ например, съдържание, което не ни харесва, или съдържание, в което има насилие. За да научим децата да не са толерантни към такъв тип поведение, самите ние трябва да започнем да не сме съгласни с такъв тип поведение.  

Т.е. тук пак опираме и до поведението на родителите, на възрастните, какъв пример дават.

Абсолютно. Няма как да учим едно дете да бъде културно, да поздравява, а в следващия момент, ако се качим зад волана, да не сме толерантни към другите шофьори и да използваме нецензурен език. Това е поведението, което детето вижда, това е поведението, което то ще копира. 

Разбира се. Както казват много хора, те всъщност са като гъба, която попива абсолютно всичко. 

Абсолютно. 

Какво съветвате децата, как да се предпазят от агресията в интернет? 

Винаги могат да докладват съдържание, могат и да се обаждат към Консултативната линия към Националния център за безопасен интернет на телефон 124-123, а също и чрез чат модул на www.safenet.bg. Там работят обучени психолози, които спрямо ситуацията, могат да ги напътстват какво могат да направят – да докладват, да блокират. Бих посъветвала децата също, когато видят един гаден коментар примерно към друг човек, нека да го докладват, да го блокират този човек, да не сме толерантни към такъв тип хора, да не го подминаваме.  

Кои според вас са основните фактори, заради които възниква кибертормозът? Вие изброихте някои от тях всъщност – поведението на възрастните, на родителите, поведението на медиите. 

Смятам, че това са главните фактори, които влияят на това поведение и ако ние самите като възрастни се научим да не сме агресивни, няма как да очакваме децата да бъдат агресивни. Начини за възпитание има много, които не включват шамари, физическо насилие, вербално насилие. Винаги съм стимулирала и мотивирала родителите да бъдат позитивни към децата си. Да, отнема повече време, може би ще трябва да му обясниш примерно 100 пъти, че не трябва да се пипа печката, докато то разбере, отколкото да се разкрещи родителят, детето да се разплаче – ето това е вербална агресия.  

Всъщност наистина родителите имат ключова роля.  

Абсолютно родителите, както и средата. Средата също има значима роля за изграждането на детето, на личността на детето. Но ето тук отново се родителите, търпимостта към средата. Ако едно дете има всичко, от което има нужда, вкъщи му се обръща внимание, то няма да търси такава в средата и то би било по-склонно, ако нещо не му харесва в средата, да смени средата, отколкото то самото да се променя, за да стане част от определена група хора.  

И пак опираме до възпитание.  

Ами да, първите 7 години са изключително важни.  

Така е. И за да завършим този разговор, искам да ви попитам как можем да научим децата да не бъдат агресивни, какви модели на поведение трябва да демонстрираме и възпитаваме у тях? 

Нека да възпитаваме толерантност към другите, да не се подиграваме на хора, които са различни от нас, да приемаме мнението на други хора също. Защото в интернет масово това, което наблюдавам аз, е как хора се обиждат под определена статия – кой бил малоумен, кой не разбирал статията и някакви такива. Защо трябва да има такива обиди? Какво като се изрекат тези обиди? Какво постигаме? Абсолютно нищо. Вместо това, ако хората изказват мнението си, то може да бъде дори и градивно. Но когато се обиждаме, не се постига абсолютно нищо. Единствено възпитаваме в децата си, че това поведение е ОК. 

Така е, и се надявам повече родители да от чуят, защото това е важно и в крайна сметка децата, които са сега, поведението им ще прерасне в нещо друго, когато станат по-големи, а пък никой не иска да се възпитават престъпници.  

Абсолютно. Като станат родители, тези деца, които в момента някой ден ще станат родители, те ще продължат тази нагласа за агресивно поведение.  

От която всъщност изобщо нямаме нужда, никой няма нужда. 

Абсолютно. 

Аз много ви благодаря за този разговор. 

Аз също ви благодаря. 

Линк към интервюто: https://www.focus-news.net/novini/interviu/Mirela-Dimitrova-psiholog-Prez-poslednite-godini-stavame-svideteli-na-omagyosan-krug-horata-tursyat-tuzhnata-novina-1452393

Интернет не може да бъде опасен сам по себе си, ако децата знаят как да се пазят в него. Реално интернет е едно пространство и в този смисъл е едно и също да кажеш, че някой е зависим към това да играе на улицата, тъй като и тя сама по себе си е пространство.

По същата причина не можем да кажем, че приложението „Тик-Ток“ е опасно. По-скоро самото поведение на децата вътре в него може да бъде опасно. Това е ключовото. Каквото и приложение да бъде създадено, то не може да бъде опасно само по себе си. Никое приложение не може да накара децата насила да извършат някакво действие или предизвикателство, макар и да се говореше, че има такива. В „Тик-Ток“ се качват най-различни клипове – някои танцуват, други говорят, а трети отправят предизвикателства. Оттам насетне е важна обратната връзка и коментарите.

Прави ми впечатление, че мнозина заявяват позиция си, а именно „без омраза онлайн” и става все по-нашумяло онлайн пространството да бъде място без злоба и негативни коментари. Позитивната комуникацията е ключът към нормални и здравословни отношения между хората без значение дали тя е офлайн, или онлайн. Родителите ни са ни учили, че когато влизаме в магазин, е редно да поздравяваме и да се държим учтиво с персонала, осъзнавайки, че това е неговата работа и че той не е виновен, че ние сме влезли с нашите емоции точно в този магазин.

Ситуацията е същата в онлайн пространството – попадаме на съдържание, което не ни харесва, ако то не ни харесва защото съдържа насилие или друго незаконно съдържане – докладваме го и сигнализираме, ако не ни харесва, заради вкусови различия – подминаваме го. Има моменти, в които смятаме, че съдържанието, до което сме достигнали, може да стане по-добре – чудесно – можем да напишем лично съобщение на автора му и да изкажем мнението си или критиката си (ако тя е градивна), но не е нужно да „хейтим” публично, защото няма да променим нищо по този начин, но за сметка на това можем да нараним някого.

Линк към интервюто: https://picpleven.org/2020/11/16/%d0%b1%d0%b5%d0%b7%d0%be%d0%bf%d0%b0%d1%81%d0%bd%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d0%b8%d0%bd%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%bd%d0%b5%d1%82-%d0%bc%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%8f%d1%82%d0%b0-%d1%82%d0%b8%d0%ba-%d1%82/ 

Фалшивите новини са интересен феномен, защото много хора не могат да преценят кога една статия в онлайн пространството съдържа достверна информация. Познавам мнозина, дори възрастни хора, които приемат за чиста монета всичко, което видят в интернет, и дори го разпращат към други потребители, за да споделят уж притеснителната новина.

Кои са белезите, че една статия е истинска или фалшива?

Един от най-характерните белези за фалшивата новина е голямо заглавие, което започва с „ШОК!“, „УЖАС!“ или „ТРАГЕДИЯ!“. Целта на тези заглавия е да предизвикат емоционална реакция и потребителят да кликне върху тях, генерирайки трафик към съответния сайт. Друго важно нещо е да се види дали самата статия има автор, защото всеки уважаващ себе си журналист би се подписал под своя труд. Също така, трябва да се внимава за датата, на която е публикувана дадената статия. Доста често, когато в Гугъл напишеш ключова дума, първото нещо, което излиза, е платено съдържание. Съответно, статията може да е от 2006 г., например. Често подобна информация започва да се споделя в социалните мрежи и настъпва пълна дезинформация.
Друг ключов момент е сайтът, от който получаваме информацията – едно е да четем новини от страницата на известна медия, съвсем друго е от „жълт сайт”. Съществува онлайн приложение, нареченоWOT, което е на принципа на светофара – W е червено, O е жълто, а T е зелено. Когато се инсталира на телефона, ако сайтът, който посещаваме, е надежден (в него потребителите откриват достоверна информация), светва зелено кръгче, точно до линка. Ако според потребителите информацията, която той предлага, е съмнителна, светва жълто, а ако те са заявили, че сайтът е с фалшиви новини – червеното кръгче идентифицира това.

Надежден източник ли е Уикипедия?

Допреди години Уикипедия се смяташе за един от източниците с най-достоверна информация в глобален мащаб. Нещата, обаче, стоят по съвсем различен начин. Реално, там всеки един човек може да създава и редактира съдържание – което автоматично го прави ненадеждно. Важно е, когато четем нещо в интернет, да го сравним с поне два-три източника – било то в интернет или не.

Линк към интервюто: https://picpleven.org/2020/10/21/%d0%b1%d0%b5%d0%b7%d0%be%d0%bf%d0%b0%d1%81%d0%bd%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d0%b8%d0%bd%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%bd%d0%b5%d1%82-%d1%84%d0%b0%d0%bb%d1%88%d0%b8%d0%b2%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b8/

Във втората от тях на фокус е секстингът.

Секстингът е модерният начин за флирт в онлайн пространството през последните години, като освен от тийнейджъри се практикува и от възрастни.

Какво всъщност представлява той?

Секстинг е кореспонденция със сексуално съдържание или заснемането и разпространяването на разголени или голи (провокативни) снимки. Най-често срещан е в разговори между двама партньори, които са в любовни взаимоотношения. Най-популярното приложение, използвано за тази цел, е Snapchat, защото позволява както снимковото съдържание, така и текстовото да изчезва след определен период от време, въпреки че на всички е известна възможността за скрийншот. Границата между забавлението и тормоза се преминава в момента, в който отношенията между двама партньори вече не са толкова розови, те са се скарали или разделили и едната страна е наранена. За отмъщение, в интернет се разпространяват чатовете със сексуално съдържание или голите снимки. Така, доста интимни снимки, които преди време са се разпращали между вече бившите партньори, могат да станат публични и доста хора да ги видят. Тук негативът е, че остават много трайни белези върху доверието. Въпросният потърпевш е имал доверие на някого, имало я е и тръпката, че праща такива снимки, показвайки, че вярва на този човек, а накрая е подаден. В такива случаи не се губи доверието само към този определен човек, но и към бъдещите партньори. Когато става въпрос за по-малки населени места, случвало се е да се налага семейства да се местят в други градове, за да подсигурят по-спокоен живот, както на възрастните, така и на децата, жертви на секстинг.

При такива казуси трябва да се работи много активно на местно ниво. Защото това, което Центърът за безопасен интернет може да направи, е да премахне дадената снимка или съдържанието онлайн. Оттам нататък трябва да се работи с детето, чиято снимка е качена, както и с това, което я е качило. Също така и с другите ученици, като им бъде обяснено какво се е случило, защо не бива да се подиграваме на такива неща и как те могат да се случат на всеки от нас. Хората не бива да съдят толкова строго за това, което се е случило, да не линчуват потърпевшите и да не им поставят етикети, а да се опитат заедно да се преборят с тази ситуация.

Потърпевши от секстинг могат да бъдат не само момичетата, но и момчетата. Атаката може да дойде и от съученици, и от педофили. В случая с педофилите най-често имаме профили във Фейсбук или Инстаграм, които не се познават, като педофилът се представя за връстник на набелязаната жертва. Завързват се  взаимоотношения и при евентуално изпращане на разголена снимка започва сексторшън – сексуално изнудване. То може да бъде за още снимки или за пари, както най-често се случва при момчетата. Но изнудвачът обикновено не спира, след като вече веднъж е получил исканите пари, а тормозът от негова страна се превръща в системен. Така жертвите влизат в един омагьосан кръг, като постоянно трябва да изпращат пари или сексуално съдържание.

Важно е хората да знаят, че в платформата Скайп е предпочитана от педофилите, защото е криптирана и е доста по-трудно да се идентифицират, за разлика от платформите Фейсбук и Инстаграм. Водейки обучения на деца им казваме, че когато някой, с когото комуникират в интернет, ги помоли да преместят разговора в Скайп, това трябва да им бъде като червена лампичка, че нещата може да не са наред. В по-редки случаи в резултат на изнудването може да се стигне и до трафик на хора. Обикновено това се случва, когато децата-жертви са малко по-големи, а целта е работа или проституция.

Линк към интервюто: https://picpleven.org/2020/10/12/%d0%b1%d0%b5%d0%b7%d0%be%d0%bf%d0%b0%d1%81%d0%bd%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d0%b8%d0%bd%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%bd%d0%b5%d1%82-%d1%89%d0%be-%d0%b5-%d1%82%d0%be-%d1%81%d0%b5%d0%ba%d1%81%d1%82%d0%b8%d0%bd%d0%b3/

В поредица от публикации Мирела Димитрова коментира някои от най-разпространените видове опасности, дебнещи в интернет не само децата, но и възрастните, а също така говори за начините, чрез които можем да се предпазим от тях.

Тема на първата от тях е онлайн тормозът.

Възрастовата група на децата е много ключова, когато говорим за проблеми онлайн. При по-големите над осми клас най-често срещаният проблем е онлайн тормозът. За разлика от училищния тормоз онлайн тормозът е 24/7, вижда се от повече хора, защото се случва в онлайн пространството, и в него могат да участват много хора – както активни, така и пасивни участници, които само наблюдават, не коментират, но и не сигнализират за случващото се. Онлайн тормозът може да бъде наблюдаван в различни отворени или затворени групи, групи на класа – създадени за комуникация между учители и ученици, както и в групови чатове. Обикновено те се създават във Фейсбук с определено заглавие, като например „Ние мразим Мария“ или „Да помогнем на Мария да умре“. В тези групи се качват снимки на дадени хора или на определено набелязано дете, като започват коментари и подигравки по негов адрес. В повечето случаи потърпевшите знаят за наличието на подобна група, дори може да са част от нея, като по този начин и ефектът е по-голям, за да могат да четат и да виждат, каквато е и идеята на насилниците, всъщност. Груповите чатове, във Вайбър например, са друга опция за онлайн тормоз.

Доста често жертвите на подобен вид тормоз не споделят с родителите или с учителите, защото ги е срам. При констатирането на проблеми обикновено или родителите, или учителите са тези, които търсят съдействие за справяне с него. Има и много случаи, в които за подкрепа към нас са се обръщали и самите деца, жертви на тормоз онлайн. И тъй като Центърът за безопасен интернет е партньор с Фейсбук, много по-бързо такива групи биват премахнати, но това не означава, че не могат да бъдат създадени наново. Самите групи могат да бъдат открити, ако не са заключени за виждане.

Кога най-често постъпва сигнал за наличие на определен проблем?

Много пъти тормозът е продължил месеци наред, докато сигналът постъпи при нас. Преди години имаше случай, добил печална популярност, за момче, намушкало с нож в корема свой съученик. Тогава се оказа, че въпросният нападател е бил тормозен онлайн в продължение на доста дълъг период от време от потърпевшия. В един момент не е издържал на тормоза и е реагирал по този начин. В много случаи, като този, когато тормозът е и в училище, и онлайн, се стига до ескалация и изблик на агресия.

При онлайн тормоза е важно да се разбере, че всеки може да стане жертва – никой не е застрахован. Ключово е да се осъзнае, че това поведение е неприемливо и недопустимо и това, че сме свидетели на онлайн тормоз и четем какво се случва, но не пишем „гадни коментари”, не ни прави по-малко виновни, а точно обратното – в такива моменти трябва да се докладва и сигнализира и да се даде гласност на случващото се, за да се прекрати онлайн тормозът, преди ситуацията да е ескалирала и да доведе до непоправими последствия.

Линк към интервюто: https://picpleven.org/2020/10/05/%d0%b1%d0%b5%d0%b7%d0%be%d0%bf%d0%b0%d1%81%d0%bd%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d0%b8%d0%bd%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%bd%d0%b5%d1%82-%d0%be%d0%bd%d0%bb%d0%b0%d0%b9%d0%bd-%d1%82%d0%be%d1%80%d0%bc%d0%be%d0%b7%d1%8a/