Виртуалната среда, в която децата ни прекарват все повече време, е нещо, което ни тревожи осезаемо. Сред днешните родители има поколения, които все още помнят дългите игри на открито и споделянето на емоции на живо – за тях тенденцията това да се случва онлайн е понякога неразбираема.
Но вместо да се тюхкаме безрезултатно и да си говорим колко хубаво е било в миналото и колко опасно ще е в бъдеще, можем да подготвим децата (а и нас самите) за това, което идва, доколкото това е по силите ни.
Едно от най-важните условия децата ни да имат здравословни отношения с околните е увереността и адекватното самочувствие. Те гарантират, от една страна, техния интегритет и достойнство, а от друга – проявата на разбиране към отсрещната страна. Зад наличието на подобна увереност обаче стоят много изисквания – да си получавал достатъчно любов и подкрепа вкъщи, да си виждал здравословни отношения около себе си, да знаеш, че насилието не бива да се търпи.
Затова и в първия текст от проекта ни ДА ОЦЕЛЕЕШ КАТО РОДИТЕЛ В ДИГИТАЛНИЯ СВЯТ, който реализираме в партньорство с Yettel и Центъра за безопасен интернет, избрахме да говорим по темата за общуването онлайн и разпознаването на сигналите за нередности в тази комуникация.
Получихме имейл с въпрос от читател, който звучи така:
Пиша със следния казус: ученическите вайбър чатове. Имам момиче в 6 клас и децата ползват Вайбър група за комуникация помежду си от миналата година. Още тогава ми направи впечатление, че в групата може би има език, с който не всеки родител е съгласен. Проблемът е, че по-късно дъщеря ми ми сподели за нещо като тормоз от страна на нейни съученици, който се случва в рамките на групата към друг неин съученик. Детето пита за домашно, те му се подиграват, казват му, че е тъп и т.н. Оказва се, че много деца не смеят да кажат нищо, за да не се окажат в подобна ситуация. Дъщеря ми ми сподели, но с половин уста.
Не знам какъв е правилният подход? Как да говоря с нея за това? Да искам ли да ми показва чата периодично, или да я питам какво става в него? Да коментирам ли с класната и с останалите родители? Да, не става въпрос за моето дете, но утре може да е то. Изобщо, какво се прави, когато има скрит тормоз, за който никой от възрастните и не подозира?
Ние пък се обърнахме към специалисти, които могат да дадат адекватна обратна връзка на тази майка, но и на всички останали родители, които рано или късно вероятно ще се сблъскат с подобен казус.
Къде е мястото на родителя в личните чатове на децата и докога имаме право и възможност (без да е възприето като навлизане в личното пространство) да проверяваме какво се случва в тази комуникация? Това са въпроси, които всеки родител си задава от момента, в който детето започне да има Viber и собствен онлайн живот.
Децата и личното пространство
„Като родители, когато сме смутени от общуването между деца(та), е важно да го изговорим със своето дете по спокоен и ненатрапчив начин“, казва Антоанета Василева, част от екипа на Асоциация Родители и координатор на Център за безопасен интернет,
По думите ѝ, понякога е трудно да се започне такъв разговор, но ако целта ни е да разберем какво всъщност се случва в света на детето ни, можем да започнем така:
„Чух да се обиждате с Ивана, разменяте си думи, които на мен ми звучат грубо и обидно, какво ви кара да се държите така една към друга?“. А в допълнение родителят може да попита детето дали знае какво означават тези думи наистина. Защото понякога децата (особено по-малките) не знаят истинското значение на обидните думи, които използват.
„Навлизането в личното пространство на детето, без то да ви е поканило в него, нарушава доверителните отношения между вас неусетно“, добавя Антоанета и посочва, че подходът „Дай да видя какво си пишете“, последван от критична реакция, кара детето да се чувства неудобно и неуверено. В желанието си да го подкрепите и защитите вие всъщност негласно му казвате: „Не вярвам, че ти можеш да се справиш с тази ситуация, затова се намесвам аз, за да я оправя.“
Ако искаме децата ни да са уверени и да могат сами да се справят, трябва да ги овластяваме – да им даваме идеи и инструменти как сами могат да се справят (защото ние вярваме, че те сами могат да се справят). Важно е да проверяваме как са децата, но като питаме тях, а не като шпионираме чатовете им, съветва още Антоанета, която е и координатор на Центъра.
Говорете с децата за тормоза и им дайте време да се справят сами
Конкретно по представения казус съветът ѝ е родителят да попита детето какво чувства, когато обиждат съученика ѝ. Тя усеща ли порив да го защити, да се застъпи за него, или по-скоро се страхува да не стане обект на тормоз. Това са важни въпроси, които ще дадат насока за действие на родителя – да насочи момичето да говори с класната и да се обедини с други деца в класа, които не са съгласни с подигравките. Или пък може би е време самият родител да говори с класния ръководител и да ѝ каже, че има проблем, който има нужда от нейното внимание.
Важното обаче е какво е мнението на детето и съветът е майката да му даде време да се опита да се справи само. Разбира се, екипът на Центъра за безопасен интернет също е на разположение на родителите на телефон 124 123. Консултативната линия работи всеки ден от 10:00 до 18:00 часа, а към нея има и чат – www.safenet.bg.
Мирела Христова, която е психолог и обучител в Националния център за безопасен интернет, споделя, че доста често родители стават свидетели на вулгарна комуникация между подрастващи и това силно ги смущава. Понякога обаче става ясно, че децата не се чувстват обидени или наранени, а просто изразяват емоциите си с по-вулгарен изказ, за да са „модерни“.
Докога с контрола?
„Като експерт към Центъра за безопасен интернет, винаги съм мотивирала родителите да инсталират програми за родителски контрол, когато дават първото устройство на детето си. Така ще са наясно какво правят децата онлайн, а подрастващите, от своя страна, ще бъдат най-защитени. Такива програми вършат страхотна работа за деца до 4., максимум 5. клас“, казва още тя.
В този период обаче, освен програми за контрол, е важно родителите да поставят и основите за спокойно споделяне и обсъждане теми, свързани с онлайн света. По този начин детето израства със знанието, че каквото и да се случи онлайн или офлайн, то има зад гърба си възрастни хора, с които може да сподели и да получи подкрепа и помощ.
След израстването на този период е време родителите да осигурят личното пространство на децата си, казва психоложката и предупреждава, че принудителното навлизане в това лично пространство като взимане на телефона и четене на кореспонденция бързо руши изгражданата с години доверителна връзка и мотивира децата да приемат родителите си като „заплаха“, а не като „помощ“.
Насилственото изземване на „свещеното“ мобилно устройство ще позволи на родителя да види веднъж какво се случва. След това обаче има голяма вероятност тийнейджърът да започне да трие своята хронология или да използва опции за автоматично изтриване след прочитане.
Този период не е никак лесен за родителите, особено когато знаем какви опасности дебнат онлайн. Но психоложката ни съветва да имаме повече доверие в начина, по който сме възпитали децата си, и да подхождаме с по-приемливи методи като говорене без навлизане в личното пространство.
Виртуалното общуване (не) е като реалното
Според Антоанета Василева виртуалното общуване е абсолютно реално и в него трябва да спазваме същите правила като в офлайн общуването. Поздравяваме при започване на разговор, питаме другата страна как е, не викаме (не пишем с главни букви), внимаваме какви думи използваме, следим дали ни разбират правилно, избираме подходящи шеги и емоции (емотикони) и т.н.
Децата имат нужда някой да им дава обратна връзка как общуват и дали го правят добре, и най-добронамереният човек е родителят.
„Важно е да даваме обратна връзка на детето, когато не разбираме какво ни обяснява, да го насочваме как да води конструктивен разговор и как да задава адекватни въпроси, кога и как да показва емоция. Важно е и да разкажем, че когато вербалната и невербалната комуникация се разминават, оставят неправилно впечатление у другата страна“, казва още тя.
Мнението на психологажката Мирела Христова, която е и координатор на Консултативната линия за онлайн безопасност на децата 124 123 (директно избиране от всеки мобилен оператор) пък е, че подрастващите се ориентират много по-бързо и по-адекватно в онлайн пространството от възрастните.
„В практиката си имаме много родители, които ни питат за функционирането на приложения, които децата им използват всекидневно, и доста често точно тази тема подсилва доверителната връзка между тях, защото ние ги мотивираме да попитат и децата си. Те много добре разбират как е прието да комуникират онлайн, каква емоция носят главните букви, емотиконите и гифчетата, и си служат умело с тях“. Мирела допълва, че би стимулирала родителите да говорят с децата за правилата на комуникацията и да им кажат, че те важат и онлайн, и офлайн.
„Всеки учи детето да е възпитано и да използва „Моля“ и „Благодаря“ в реалния живот. Целта е да ги мотивираме да се държат така и онлайн, без значение дали комуникират с възрастни или с връстници“, казва тя.
И все пак, какво да правим, ако разберем, че детето ни или негов/а приятел/ка са жертви на онлайн тормоз?
„Със сигурност не бих оставила ситуацията сама да отшуми. От опит зная, че такива ситуации по-скоро имат тенденция да се влошават и задълбочават. Бих потърсила помощ и съвет на Консултативната линия за онлайн безопасност на телефон 124 123“, категорична е Антоанета. По думите ѝ, хората там са страхотни и имат толкова опит, че за тях няма срамен въпрос или срамна ситуация. В същото време на Линията деца и родители могат да останат и анонимни, ако това ще ги им помогне да се чувстват по-спокойни.
Мирела Христова съветва възрастните да съберат максимално много информация за проблемната онлайн ситуация – къде се развива действието, кои са участниците, кой извършва тормоза (познат или непознат на детето) и как се чувстват децата, замесени в тормоза.
„Ако се установи, че тормозът се извършва от съученици, бих насърчила разговор с класа, учителите, психолога и директора на училището – да се даде гласност на случващото се и да се адресира правилно. В доста случаи, които достигат до нас, извършителите са настроени, че просто се шегуват и не си дават реална сметка за истинските емоции, които причиняват с думите или действията си“, разкрива тя.
Следваща адекватна стъпка би била да се подаде сигнал към Консултативната линия за онлайн безопасност 124 123, за да може детето да получи адекватна психологическа подкрепа в ситуацията.
Как да разпознаем, че детето е жертва на онлайн тормоз?
„Практиката ни показва, че неадресираните навреме случаи на онлайн тормоз в по-голям процент водят до физическа саморазправа, и то в крайности. Доста от насилниците в обществото всъщност са деца, жертви на онлайн тормоз, някои от които с години“, обяснява Мирела.
Психологически погледнато, ако дете стане жертва на онлайн тормоз, то може да израсне с грешна представа за себе си – потиснато, тревожно и с ниска самооценка. Възможно е да намрази съществуването си, казва още тя.
Дете, което е тормозено онлайн, променя поведението си в офлайн пространството. Така можем да познаем, че има проблем.
Ако едно дете, доскоро стоящо с часове на телефона си, сега не иска да го погледне и да използва социалните си мрежи, това може да е ясен знак за нещо нередно.
„Доста често тези младежи стават раздразнителни, потиснати, губят мотивация да комуникират със света около тях. Ако родителите забележат необичайно поведение, бих ги мотивирала веднага да поговорят с детето, като му обяснят, че са насреща за помощ и подкрепа.“
Всяко насилие, в каквато и да е форма, има последствия за детето, казва Антоанета Василева. Онлайн тормозът има фино, но дълбоко влияние върху детето, защото то става обект на подигравки и обиди пред много хора и връстници, и то в повечето случаи е безпомощно да реагира и да се защити.
„Това бързо започва да влияе на самочувствието му, на желанието му да ходи на училище, на навиците му, дори на начина, по който общува с вас. Ако забележите, че детето ви отговаря рязко, дори ви вика, блъска врати и се държи агресивно – това всъщност е зов за помощ“, казва Антоанета.
„Съберете сили и търпение и поговорете с него какво го напряга, натъжава и потиска. Не отхвърляйте това, което ви казва, само защото не ви харесва или не сте съгласни с него. Дайте му време да каже всичко и неусетно ще стигнете до дъното на историята. Тя може да започне с недоволство към часа по история и учителката и накрая да стане ясно, че точно в този час детето ви е тормозено от друго дете, което стои зад него“, обяснява тя.
Онлайн тормозът започва като шега
„Вярвам, че повечето деца го започват с цел да се пошегуват, но не усещат кога се преминава границата и става тормоз. Има и други случаи, в които децата се чувстват наранени или обидени от реплика или поведение и започват целева атака за отмъщение“, разказва Мирела.
Практиката ни показва, че когато говорим за съученици, в повечето случаи преките участници в тормоза са малко. По-голям брой са пасивните наблюдатели, които не взимат отношение, но следят в детайли случващото се.
Антоанета пък смята, че тормозът възниква, защото не учим целенасочено и съзнателно децата как да общуват правилно – нито вкъщи, нито в училище. Децата се учат в движение, в зависимост от средата, в която растат, и тя е различна за различните деца, включително и онлайн.
„Ако подобрим комуникационните умения на децата и ги научим как да се справят чрез комуникация с конфликтни ситуации, според мен случаите на онлайн тормоз ще намалеят“, смята тя.
Превенцията
За психоложката най-адекватният начин за превенция е неспирната, открита комуникация на тази тема. „Нека за децата и възрастните това не е „тема табу“, а тема, по която спокойно се говори“, призовава Мирела.
По думите ѝ, в последните години възрастните имат голям праг на търпимост по отношение на онлайн тормоза. „Сигурна съм, че всеки един от нас всекидневно достига до коментари от познати и непознати, целящи обида, и просто ги подминава. Много малък е процентът на хората, които докладват тези коментари и профили. По този начин ние, възрастните, всъщност изпращаме послание към подрастващите, че толерираме такъв тип поведение и че онлайн тормозът е нещо нормално. Променяйки нагласата си и поставяйки граници, ние показваме, че не одобряваме такъв тип поведение и не стимулираме развитието му“, съветва тя.
Антоанета допълва, че всяко училище има механизъм за превенция на насилието. Въпросът е колко и как се прилага той и търси ли се дългосрочно и холистично решение на възникнала ситуация на онлайн тормоз.
„Когато училището като институция реагира адекватно и с меки мерки – тоест да се включи училищният психолог, вместо да викат детска педагогическа стая, да се поговори с целия клас (това е нещо, с което Центърът за безопасен интернет може да помогне) и да се потърси помощ и съдействие на Консултативната линия 124 123, ефектът върху всички деца ще бъде стратегически и дълготраен. Всички трябва да демонстрираме нулева толерантност към онлайн тормоза, въпреки че той не е престъпление в България. Децата чуват тези послания и ги следват, ако видят постоянство у възрастните“, категорична е Антоанета.
Линк към цялото интервю: https://maikomila.bg/pomosht-syuchenicite-na-dyshteria-mi-se-tormoziat-vyv-viber/